Настя върна бавно стълбчето червило в златистата му гилза и без да се обръща, втренчено се загледа в огледалното отражение на братовото си лице. Очите му бяха също като нейните, буквално същите: много светли, прозрачни, почти безцветни. Белезникави вежди и ресници, тънък прав нос, ясно очертани твърди устни, силно хлътнали бузи под високи скули. Братът и сестрата си приличаха поразително — и двамата бяха слаби и високи, само дето Настя беше просто невзрачна, а Саша си бе направо грозник.
— А ти защо реши, че някой ме заплашва? — бавно попита тя.
— Защото буквите в писмото бяха едри. Докато ти го четеше, и аз забелязах нещичко. Е, ще отговориш ли на въпроса ми?
— Не. Смятай, че съм избегнала отговора.
— Благодаря.
— За какво?
— Задето не ме излъга.
Той обърна Настя към себе си и нежно притисна главата й до рамото си. Макар да бе седем години по-голяма, Саша някак съумяваше да се държи с нея така, сякаш бе по-малката му сестричка, за която трябва да се грижи и да я закриля.
— Обичам те, Настюша — тихичко произнесе Саша и докосна с устни платинената й коса. — Благодаря ти за всичко. Ако не беше ти, аз никога нямаше да бъда толкова щастлив, колкото съм сега. Нищо нямаше да разбера за Дашка и сигурно щях да я зарежа, както преди нея съм зарязвал и други жени. Никога нямаше да събера кураж да се разведа. Или — което е още по-лошо: Дашка можеше да загине. Ти я спаси. Благодаря ти.
Настя внимателно се отдръпна и погали брат си по бузата.
— Сашенка, сега не е време за сериозни разговори. В края на краищата днес имаме празник! Долу трагизмът, изгони го далеч от словата си! Хайде, време е да тръгваме, Даря сигурно се притеснява.
Но Александър не помръдна от мястото си, замислено загледан в отражението на Настя в огледалото.
— Саша, какво ти става? В какви мисли си се задълбочил?
— Ася, ти имаш проблеми. Не настоявам непременно да ми разкажеш всичко, но искам да знаеш: можеш да разчиташ на мен, каквото и да се случи. Ще ти окажа всяка помощ, която е по силите ми. Искам да бъдеш абсолютно сигурна в безусловната ми преданост. Разбрахме ли се?
— Благодаря ти, Санечка. Трогната съм. Честна дума. А сега — стига толкова, време е да тръгваме!
По облените от слънце улици те тръгнаха към Соколники, към ритуалната зала, където на Александър Каменски и Даря Сундиева предстоеше да регистрират брака си. Саша и Настя бяха отпред с неговата кола, а Льоша и Даша ги следваха с колата на Льоша. Отначало Настя се опита да възрази срещу това разпределение, но Даша авторитетно заяви, че младоженецът и булката не бива да пътуват за тържеството заедно. По пътя няколко пъти спираха край пазари и станции на метрото и Даша придирчиво избираше цветя за себе си и за Настя. Най-сетне в десет без десет стигнаха до гражданското. Светлосиният москвич на Олшански вече стоеше пред входа — същинско просяче редом с два новички сааба, един мерцедес и едно ауди.
Самият Константин Михайлович седеше неподвижно в колата, сякаш дори не бе видял как от пристигналия автомобил слезе Настя. Едва когато тя посегна да отвори вратата на колата му, той трепна и се обърна към нея:
— Господи, Каменская, не можах да те позная! Това ти ли си?
— Разбира се, че не съм — засмя се Настя. — В момента съм в службата си, на „Петровка“. Припознали сте се.
Тя му подаде найлонова опаковка, в която грижливо бе увит пликът с писмото. В отговор следователят й поднесе тъмночервена роза с дълго почти цял метър дебело стебло.
— Заповядай. Холандска е. Няма аромат, но пък ще трае дълго.
— Благодаря ви, Константин Михайлович.
— И аз ти благодаря. Успях да уловя вашия Олег Зубов, придумах го да поеме писмото. Така че сега тръгвам право към него. Ако те интересува, обади се довечера, ще ти кажа резултатите. — Надникна през прозореца и се засмя. — Ами каква е тази бременна принцеса? Твоята свидетелка ли?
— Не, това е булката на брат ми. Сега ще регистрираме тях, а после ще отидем да се женим ние с Льошка.
— Ей, страхотни сте! Кой от двамата е твоят Льошка?
— Рижавият.
— А блондинът значи е брат ти?
— Да. От втория брак на баща ми — една кръв, по-малкият, любимият брат.
— Я виж ти, вие сте почти като близнаци, той е като твое копие. Явно общото ви татенце има силни гени, тотални победители. Е, хайде, Каменская, желая ти… знаеш какво. Не ме бива много в приказките, а и бездруго знаеш какво е отношението ми към теб, колко те уважавам и ценя и дори по някакъв начин те обичам. Късмет!