— Абе стой си тук, има време да проверим.
— Не, да идем! — упорстваше младежът. — Аз самият искам да се убедя, че не съм сбъркал.
Настя се надигна с въздишка и се потътри към хола. Забавляваше я вълнението на Антон и почти детинското му желание да се реабилитира в нейните очи, да докаже, че е също толкова неуморим, колкото и тя.
— Ето виж: Ливанцев и Алеко, тук пише октомври 1992 година, а тук — април 1993 година. Виждаш, че не съм сбъркал. И все пак такива срокове няма.
— Е, какво си се заял с този срок! — разсеяно му отвърна Настя, която вече бе потънала в размисли как да поправи компютъра и какво ли ще каже Льошка утре, когато се върне от Жуковски и разбере. — Вероятно те са помолили да го удължат, причините може да са какви ли не. Определили са им януари, но се е разболял или е починал техен близък, или пък някой от тях е бил изпратен в дълга командировка… Важното е, че в края на краищата са се оженили.
— Настя — повика я Антон и гласът му бе някак странен. — Настя, тази Алеко не е онази.
— Как така тази не е онази?
Той продължаваше да стои на колене на пода, ниско приведен над списъците.
— Шантава история! — промърмори. — Константин Ливанцев през октомври 1992 година е подал заявление за сключване на брак със Светлана Петровна Алеко, а след половин година, през април 1993-а, е сключил брак с Ирина Виталиевна Алеко. Нищо не разбирам.
Настя скочи и клекна на пода до него.
— Ясно. Кой знае защо, той не се е оженил за Светлана Петровна. А подавал ли е заявление заедно с Ирина Виталиевна?
И двамата, проснати на пода, започнаха да преглеждат списъците и доста бързо намериха записа за подаденото от тях заявление през януари 1993 година.
Настя стана и започна да разтрива гърба си, който жестоко я заболя.
— Много интересно, много — промърмори тя. — Някой си гражданин Ливанцев, трийсет и четири годишен, решава да се ожени за Светлана Петровна Алеко, която тогава е вече на четирийсет и осем. Сватбата трябва да се състои през декември или януари, но кой знае защо — не става. Вместо това, чевръстият гражданин Ливанцев през януари подава заявление, а през април сключва брак с Ирина Виталиевна Алеко, двайсет и пет годишна. Дали не е дъщерята на изоставената от него Светлана Петровна? И ако е така, тогава… — Грабна бързо телефона и набра номера на Коротков. Нямаше го, но успя да открие Селуянов. — Коля, намери ми бързо адресите на Светлана Петровна Алеко и Ирина Виталиевна Алеко-Ливанцева.
— За какво ти са?
— Коленка, после ще ти кажа, после. Търси адресите, докато аз се обличам.
— Защо, гола ли си? — пошегува се по своя недодялан начин Селуянов. — Абсолютно гола, притиснала телефона до разкошната си гръд?
— Ще те убия! — обеща Настя и тресна слушалката.
Глава 13.
Не намериха Светлана Петровна Алеко вкъщи. Тя живееше сама и никой не им отвори. И съседите не можаха да им кажат къде е и кога ще се върне. Светлана Петровна се преместила в този блок преди две години, не общувала със съседите и водела крайно затворен живот. Никой дори не знаеше къде работи.
Затова пък свариха Ирина Виталиевна и съпруга й, Константин Ливанцев, в разгара на семеен скандал. Съпрузите не скриха недоволството си от факта, че ги посещават от милицията, а когато научиха какъв е поводът, съвсем се вкиснаха.
— Не разбирам защо трябва да се разравя тази история — заяви Ирина, капризна и самоуверена хубавица, на чието чело ясно личеше печатът „кучка“. — Какво престъпно може да има в това?
— Чисто семейна работа — подкрепи я съпругът й. — Нямате право да се намесвате. Обяснете ни за какво става дума, тогава ще разговаряме.
— Работата е там, че търсим жена, която може да е била свидетел на тежко престъпление. Имаме нейната снимка, обявихме я за издирване, но никой не се обади. И имаме основание да смятаме, че тази неизвестна жена някога се е готвела да се омъжи, но не се е омъжила. Тъй като не намерихме вкъщи майка ви — Светлана Петровна, решихме да се обърнем към вас, за да разберем наистина ли тя е смятала да се омъжва и защо не го е направила.
— Но защо сте решили, че тази жена е именно майка ми?
— Не сме решили такова нещо. Търсим всички жени с подобна биография и проверяваме всяка дали не е жената от снимката.
— Покажете снимката — поиска Ирина. — Да, тя е — смутено каза младата жена и върна снимката на Настя. — А откъде е снимката?