— Кажете, Ирина, не сте ли имали впечатлението, че Светлана Петровна не е съвсем здрава? — предпазливо попита Настя.
— Да не е здрава? — насмешливо възкликна Ирина. — Здрава е като бик.
— Имам предвид психиката й.
— А, това ли… Как да ви кажа, за да изоставиш татко и да решиш да се омъжиш за Костя, наистина трябва да си ненормална. Психически здрава жена не би постъпила така. А ако съдим по факта, че от две години не разговаря с мен, явно това й е станало идея фикс.
— Как мислите, къде може да е Светлана Петровна сега? Вкъщи я няма, ходихме там, преди да дойдем у вас.
— Сигурно се разхожда, къде ще е — вече е почти десет. Винаги е обичала продължителните разходки, особено вечер, когато слънцето залезе и започне да се мръква. На татко косата му побеля заради тази нейна любов към разходките! Излезе понякога, без да каже нищо на никого, и се прибира в един през нощта. Ние надничаме през прозореца, тръгваме да я посрещаме, ослушваме се за всеки шум. А тя си се разхожда и изобщо не се сеща за нас. Ненормална една такава.
Вече на тръгване, застанала на стълбищната площадка, Настя изведнъж се извърна към Ирина:
— Кажете, Ирина Виталиевна, понякога не ви ли досрамява?
Ирина я изгледа презрително и силно затръшна вратата.
Те отново прекосиха целия град до блока, където живееше Алеко-старша. Светлана Петровна още я нямаше и решиха да я чакат, докато се прибере.
Беше вече тъмно. Те седяха в колата, без да палят светлината, за да не пропуснат приближаващата към блока жена, чиято снимка бе пред очите им на арматурното табло, и тихо си говореха.
— Страшна история, нали? Откъде ли се вземат същества като тази Ирина! — въздъхна Настя.
— Всъщност ти сама си отговори на въпроса. Хората не падат от небето с готови характери — някой ги отглежда и възпитава. Каквото е възпитала Светлана Петровна, това е излязло. Сигурно са я глезили като малка, угаждали са на прищевките й, разрешавали са й да се държи нахално и грубо с възрастните.
— Ужасно огладнях. И ожаднях.
— Почакай, ще изтичам зад ъгъла. Зърнах там едно заведение. Сега ще донеса нещо.
— Благодаря ти.
— Все още няма за какво.
Антон донесе топли хамбургери върху картонени чинийки и голяма двулитрова бутилка спрайт. Хамбургерите бяха безвкусни и с прекалено много пипер, но Настя не забелязваше това. Мислите й се въртяха около Светлана Петровна Алеко — жената, унизена и оскърбена от собствената си дъщеря и собствения си любовник.
— Как мислиш, възможно ли е да се е побъркала и да е започнала да мрази всички младоженки? — попита Антон.
— Възможно е, разбира се. Отначало им е пишела писма. После е започнала да ги убива. И то на същото място — в тоалетната, където е сварила своя годеник и дъщеря си. Не съм ти казвала, но са я видели и в другата ритуална зала, там, където е било извършено второто убийство.
— А откъде може да е взела оръжието?
— Ха, никакъв проблем! Сега човек може да си купи не само пистолет, но и гранатомет, стига да има пари.
— Слушай, да не сме я пропуснали? Вече минава дванайсет.
— Нали чу какво каза Ирина: обичала да се разхожда до късно вечерта.
— Хайде все пак да проверим, може да се е прибрала?
— Но нали през цялото време седяхме тук, не може да е минала и да не сме я забелязали. Сигурно още се разхожда.
— Ами ако е била на гости у съседи и вече се е прибрала? Просто да е слязла от друг етаж, нали не бихме могли да я видим?
— Прав си — съгласи се Настя. — Да вървим!
Те отново се качиха с асансьора до петия етаж, където беше апартаментът на Алеко. Никой не реагира на настойчивото им звънене. Настя и Антон слязоха на по-долната площадка, седнаха на перваза, запалиха по цигара.
— Може и да е добре, че я няма вкъщи — замислено каза Настя. — Човек може да си има неприятности, ако иска да влезе след двайсет и три часа без съгласието на домакините. А аз никак не съм сигурна, че тя ще ни посрещне с отворени обятия. На улицата или на стълбището е друго нещо. Спокойно можем да я спрем, да се представим и да й зададем няколко въпроса. Или да не се представим, да я излъжем нещо. От всяко положение в това няма нарушение на закона.