— Превърнала си го във верен паж и оръженосец? — позасмя се Алексей. — Внимавай, Анастасия, ще патиш.
— Защо? — Тя се наведе, за да завърже връзките на маратонките си.
— Ще се влюби в теб, ако вече не се е влюбил. Какво ще правиш тогава?
— Льошик, нали знаеш, че в мен човек не може да се влюби. Мен могат или да ме обичат, или да ме понасят. Трета възможност няма. А каквато съм глупава и грозна, единствено ти можеш да ме обичаш.
— А я си представи, че и той съумее?
— Зарежи това! — Махна пренебрежително с ръка и нежно го прегърна. — Никой освен теб не би съумял. Ти си уникум, няма втори като тебе на света. Хайде, аз тръгвам. — Закопча якето си и отвори вратата. — Ако някой ме търси по телефона, ще си дойда след един час. Ако има нещо спешно — долу съм, няма да се отдалечавам на повече от десет метра от блока.
Настя слезе и седна на една пейка. На чист въздух наистина й поолекна, главоболието я поотпусна и веднага й се допуши. „Ще търпя — каза си и засече часа. — Ще потърпя десет минути, а после ще видим.“ За да не мисли за цигара, започна да си припомня историята на Вероника Матвеевна Турбина. Интересно — доколко обосновани са били страховете й? Жалко, че не разбира много от генетика, ще трябва да почете специална литература, да понатрупа знания — ще й потрябват в работата. И изобщо не е зле да почете по биология, в училище учеше този предмет от горе от горе, точно колкото да отговори нормално, ако я изпитат. Вече почти нищо не си спомняше… Защо ли изведнъж се сети за биологията? Някак неприятно е това чувство.
Десет минути минаха и Настя реши да потърпи още толкова. Сигурно главата я бе заболяла от много пушене. Трябва да даде малко почивка на организма си. Та докъде беше стигнала? До биологията. Какво бе учила в училище? Отначало природознание, после ботаника, зоология, анатомия и обща биология. Боже, колко предмети, а знания — нула! Какво си спомня за генетиката? Хромозоми… и май това е всичко. От цяла тема в паметта й бе останал само терминът. Позор! Ами от ботаниката? Венчелистчета, тичинки, плодници. И това не е много. Господи, защо ми е толкова неприятно да мисля за това? Самолюбието ли ме е загризало?
Добре, ще потърпи още пет минути, главоболието почти изчезна, не бива да го провокира, с една цигара може да развали всичко.
Успя да изтърпи до момента, когато до нея спря жълтата кола на Антон.
— Мен ли посрещаш?
— Дишам чист въздух — предпазливо отвърна Настя, след като внезапно си спомни мрачния хумор на Чистяков по повод чувствата на Антон. Вярно, няма никакви признаци, но знае ли човек… не дай си боже.
— А за какво размишляваш? — попита той и й подаде скъпата запалка, която Чистяков бе подарил на Настя за рождения й ден миналата година.
— За генетиката.
— За генетиката ли? Да не си се поболяла нещо?
— А, не. — Тя се засмя. — Размишлявам за наследствеността — доколко децата приличат или не приличат на родителите си. Нали си виждал брат ми?
— Александър ли? Да, спомням си го — нали беше в гражданското!
— С него имаме общ баща и различни майки, обаче си приличаме като две капки вода — и двамата сме се метнали на татко. При това нито той, нито аз тръгнахме по стъпките на родителите си при избора на професия. Интересно, нали?
— А при мен се получи обратното. Външно не приличам нито на татко, нито на мама, а професията си получих по наследство.
— Баща ти е фотокореспондент, така ли? — учуди се Настя.
— Не татко, а мама. И не е фотокореспондент, а се занимава с художествена фотография и между другото е доста известна. Тия дни отново подреди изложба в киноцентъра.
— Чакай, значи майка ти е Алла Моспанова? — От изумление Настя дори забрави за твърдото си решение да не пуши известно време и бръкна в джоба си за цигарите.
— Ето на, издадох семейна тайна — разсмя се Шевцов.
— Майка ми изглежда страхотно, никой не би казал, че има толкова голям син развейпрах.
— А името ти? Бащиното ли е?
— Разбира се. Мама е започнала с журналистика и когато се е омъжвала, името й вече е било известно, затова не го променила. Тя ми вдъхна любовта към фотографията, така че още от дете вървях по прав и добре утъпкан път, без никакви отклонения. Ами ти?
— Аз се отклоних — разсеяно отвърна тя. — Започнах с математика, а после изведнъж се втурнах към юриспруденцията. Не устоях пред лаврите на втория си баща — той цял живот е работил в милицията. — Погледна часовника си. От момента, когато бе излязла от къщи, бяха минали четирийсет минути. — Благодаря ти, Антон, ще тръгвам, обещах да се прибера след час. Алексей сигурно вече се притеснява.