— Ръцете отзад! — просъска той, опря дулото в гърба му и извади белезниците.
Изненадан, Артюхин послушно изпълни заповедта. В следващия миг лицето му се разкриви от ярост.
— Подмами ме, мръсната уличница! — процеди през зъби, но Корчагин не го разбра, а и не се постара твърде да го разбере.
По физиономията на началника личеше, че Виктор Алексеевич е недоволен. Той не се разхождаше из кабинета, както правеше обикновено, когато трябваше да обмисли фактите и да вземе решение, а седеше неподвижно зад бюрото си, с очила, смъкнати на носа, и вперил поглед в някакви книжа пред себе си. Настя виждаше само част от лицето му и огромното му лъскаво теме.
— Не биваше да привличаш към работата страничен човек, без да се посъветваш с мен — ядосано я смъмри той още когато тя влезе в кабинета му. — Поне разбираш ли колко си рискувала, като си прекарвала дни наред с този убиец? Къде ти беше умът? Къде беше прочутата ти предпазливост?
— Виктор Алексеевич, но нали не знаех! — оправдаваше се Настя. — Не го заподозрях нито за миг. А от момента, когато се сетих, дори не съм го виждала.
— Била се сетила! — ръмжеше полковникът. — Никога не бих повярвал, че цели две седмици не си усетила престъпника до теб. Не ме будалкай! Толкова време да общуваш с него и да не усетиш нищо? Шестото ти чувство да не се обади изобщо?
— Не, честна дума, не.
— Щом е така — лошо. Значи нямаш усет. Явно съм те прехвалил навремето, надценил съм те. Ще трябва още да поработиш като аналитик.
Настя мълчеше, прехапала устна, и се мъчеше да спре напиращите в очите й сълзи.
— Сега друго — продължи Виктор Алексеевич. — Тъй като си в отпуска, не те извиках да те скастря за това, но щом си дошла, ще ти кажа. С кой акъл си заприказвала Артюхин, когато си го срещнала на улицата със Самикина? Да не би да си получила словесна диария? Не можа ли да си замълчиш бе, момиче?
Тя нямаше какво да отговори. Знаеше си, че бе постъпила глупаво и непрофесионално. Просто в онзи момент се беше отпуснала, вече бе в отпуска, а на другия ден й предстоеше да се омъжи… Разбира се, началникът беше прав, какво да каже човек! Всички упреци и нелицеприятни думи по повод на тази глупост вече си ги бе казала сама, и то неведнъж.
— Извинява те само обстоятелството, че нищо страшно не произлезе от грешката ти. Артюхин тогава не избяга и не направи никакви бели. Но можеше да направи. Можеше! — Той насочи към Настя огромния си пръст. — И следващия път непременно нещо ще се случи. Само глупаците се раждат с късмет. А ти не си ми глупачка.
Полковникът изля яда си и млъкна. И оттогава седеше така, без да продумва, като правеше изключение само за телефона, който звънеше често. Групата за задържането на Шевцов бе тръгнала и Настя разбираше, че докато всичко не свърши, нито тя, нито Виктор Алексеевич Гордеев ще си тръгнат от тук.
Вратата се отвори, на прага застана притесненият Коротков. Не бяха пратили за задържането на Шевцов нито него, нито Селуянов, защото Антон познаваше и двамата по физиономия и би могъл да ги забележи от прозореца по време на предварителния оглед на обстановката.
— Виктор Алексеевич, те са задържали Артюхин — избъбри той.
— Ами слава богу! — вдигна глава от книгата полковникът. — Защо не се радваш?
— Задържали са го пред блока на Шевцов.
— Какво?! — Виктор Алексеевич скочи от мястото си, а Настя, обратното — сякаш се срасна с фотьойла. — Идиоти! — закрещя полковникът. — Ами че там всичко се вижда от прозорците! Ако е видял това, Шевцов е разбрал, че на улицата има милиционери, а не случайни минувачи. Кой глупак го е направил?
— Миша Корчагин. Вече карат Артюхин насам.
— Ще му откъсна главичката на Корчагин! — страховито обеща началникът, стана целият морав и в този момент външно изцяло заприлича на Житената питка — прякор, с който го бяха удостоили още в ученическите му години заради набитата фигура и облата глава.
— Виктор Алексеевич — тихо каза Настя, — успокойте се. Трябва да променим всичко. Аз разбрах.