— Родителите на Шевцов ги няма в Москва — съобщи Коротков, когато след известно време влезе в кабинета на Гордеев. — Заминали са на гости у някакви роднини на село. Ще се върнат след седмица.
— Ах, дявол да го вземе този лош късмет! — поклати облата си глава Житената питка. — Ще трябва да се оправяме сами.
— Защо не опитаме да поканим онзи лекар от медицинското управление, който е поставил диагнозата на Антон? — предложи Настя. — Вярно, той не знае нищо за неговото детство, но все пак има общата картина на симптомите.
Гордеев погледна часовника.
— Седем и половина. Вече си е тръгнал от работата, трябва да опитаме да го намерим вкъщи.
Юрий отново излезе и отиде в кабинета си. Но тръгне ли ти на лошо веднъж, обикновено дълго си върви така. След десет минути се разбра, че човекът, когото търсят, отсъства от къщи, телефонът му не отговаряше. Най-вероятно бе заминал на вилата си — времето бе необикновено топло за месец май. Успяха да открият адреса на вилата му, Гордеев изпрати там кола, но и тримата бяха сигурни, че и това няма да даде резултат. Почти всеки оперативен работник има едно особено осемнайсето чувство, което му позволява предварително да усеща сполуката и със сигурност да предвижда, че днес в нищо няма да му върви и няма смисъл да се захваща.
Между другото задържаният Артюхин вече бе докаран в управлението и потвърди най-лошите им опасения: човекът, който по молба на Лариса го намерил и го помолил да се върне в Москва, му казал, че гласът на момичето треперел, бил страшен и отчаян. „Спасете ме — казала тя по телефона. — Нека Серьожа се върне, инак ще ме убият.“
Лариса често изпадаше в безсъзнание. Шевцов гледаше равнодушно голото й тяло, покрито със синини и следи от изгаряния. Беше му жал за нея. „Малка мерзавка — мислеше си той, — пръчовете и насилниците са най-подходящата компания за нея.“ С какво удоволствие би я убил — тя бе виновна за провала му с Артюхин. Но засега му трябваше жива. Впрочем…
От момента на задържането на Артюхин бе изминал час. Защо не идват? Той е трябвало да им каже за Лариса. Нима не им е казал? Нима се е престорил на кротка овчица и е заявил, че изобщо не е напускал града? Тогава всичко пропада. Няма надежда. Но тогава и Лариса не му е нужна повече.
Антон донесе голямо канче със студена вода и я изля върху главата на момичето. Клепачите й трепнаха и се повдигнаха, но от запушената с парцал уста не излезе никакъв звук. Тя гледаше мъчителя си с уморено безразличие. Искаше да умре. Водата се разля по пода, голите й рамене останаха в студената локва, но Лариса вече не усещаше нищо.
— Виж какво, кучко, по всичко личи, че твоят глупак нищо не е казал за теб в милицията. Види се — пази си парите. Преструва се, че не е ходил никъде. И няма никакво намерение да те спасява, изобщо не му пука за теб, уличнице долна! А щом е така, на мен пък хич не си ми потрябвала, само главоболия си имам с теб. Ако до петнайсет минути нищо не стане, ще те убия. Ще си доставя това удоволствие…
Той се наведе и измъкна подлогата. В урината имаше много кръв. Изглежда, бе повредил бъбреците й.
Планът за задържането беше, общо взето, готов, но предвиден за тъмната част на денонощието. Жилището на Шевцов се оказа разположено крайно неудобно за целта — беше на ъгъл и прозорците му гледаха в две различни посоки. На дневна светлина бе практически невъзможно да се доближат незабелязани, нищо не прикриваше изгледа от прозорците — нито дървета, нито близки блокове. Настя добре си спомняше това, защото бе излизала на балкона, когато бяха ходили у Шевцов. До мръкнало оставаха най-малко два часа.
Петнайсетте минути минаха, нямаше да чака повече. Нещата бяха очевидни: откраднаха победата му. Тези дребнави гадове, тези негодници, издокарани в бели одежди, но с мръсни ръце и черни душици, се оказаха най-обикновени крадци. Те грабнаха онова, което с толкова труд бе изковал за себе си Антон Шевцов, грабнаха го ей така, спокойно и с усмивка, сякаш бе съвсем нормално. А тази победа беше толкова важна за него! Разбира се, те никога няма да разкрият убийствата на младоженките, при тях всичко е премислено до последната подробност и е изпълнено грижливо и внимателно. Нямат шансове. Но за тази победа ще знае само той — Антон. Те така и няма да научат, че именно той ги е надиграл, той, когото те толкова грубо отхвърлиха, когото изритаха като мръсно коте. А виж, за това, че успя да хване Артюхин, те трябваше да научат. И да разберат, че той се е оказал по-достоен от тях самите. И да му предложат да влезе в техните редици. Не просто да му предложат — да го молят, да го умоляват, да лазят в краката му. А той ще им откаже — студено, високомерно и присмехулно! Ето, това е желаният миг! Такъв го виждаше Антон в мечтите си… Но сега стана ясно, че този миг няма да настъпи, че радостта от победата над тях му бе открадната. И вече нищо нямаше значение.