— Млъкнете! Еля, не го слушай, той лъже, това са само лъжи, нали виждаш, че иска да ни скара! Да се махаме оттук!
— За съжаление, Еленка, не лъжа. Ти може и да не си се запитвала защо бъдещата ти свекърва не гори от нетърпение да те нарече снаха, може би просто не си обръщала внимание на това. Но твоят Валера не може да не го е знаел. И защо ли не се е учудвал? Ами защото всичко това е жестока истина. Децата ти ще бъдат изроди с по шест пръста и умствена изостаналост, защото бащата на твоя годеник е алкохолик с тежка сексуална психопатия.
— Това е лъжа! — отново кресна Турбин. — Еля, не го слушай!
— Слушай ме, дечко, слушай ме. Не е лъжа — уморено каза Марат и пак се отпусна на одеялото. Краката му се подкосяваха. Не бе предполагал, че играта с донесените предварително козове ще му отнеме толкова сили. Цял живот бе вършил гадости и подлости, но никога не се бе чувствал зле като днес. Може би защото никога не бе удрял хората толкова болезнено, както сега удари Турбин. — Седни, Еленка. Поседи и помисли, докато твоят Валера си отиде вкъщи при майка си и я попита кое е истина и кое — лъжа. А ние с теб ще го почакаме. Ако след три часа не се върне, значи това, което казах, е истина. Виждаш ли колко просто се решава всичко?
— Вие сте негодник! — процеди през зъби Турбин. — Лъжете Еля и искате да ни скарате. Щом е така, тя ще дойде с мен при майка ми и ще чуе със собствените си уши, че всичко, което й наприказвахте, е мръсна лъжа. И ще разбере колко сте добър и почтен. Обличай се, Еля!
— Еля, седни! — настойчиво повтори Латишев. — Онова, което ще чуеш, няма да те зарадва. По-добре е да не го преживяваш.
Еля стоеше все така вцепенена, стиснала в ръце развяващия се от вятъра яркочервен панталон, който сега й изглеждаше някак нелеп и прекалено крещящ — като шарени балончета на погребение. Марат я дръпна за ръката и тя послушно, като парцалена кукла, се отпусна до него на постланото одеяло.
— Еля, ела с мен, сама ще се убедиш.
— Не. — Тя най-сетне намери в себе си сили да проговори. — Не, няма да дойда. Иди сам. И се върни. Аз ще те чакам.
— Добре — заканително произнесе Турбин, — ще се върна. Ще се върна и ще убия този негодник. — Обърна се рязко и закрачи към шосето.
— Еленка… — подзе Марат.
Но тя го прекъсна:
— Млъкни! Това, което каза, е ужасно. Не ти вярвам. Остави ме на мира. Не ме закачай!
— Ако не вярваш, защо остана с мен? Защо не отиде с него при майка му?
— Тя не ме обича. И аз не я обичам. Затова не отидох, а не защото ти повярвах. Как можа, Марат! — укори го момичето. — Защо го направи?
— Обичам те и не искам цял живот да те преследват нещастия. Искам да бъдеш с мен. Какво лошо има в това? — Той нежно я прегърна през раменете, но тя се отдръпна.
— Не ме пипай. Когато Валера се върне…
— Няма да се върне — меко каза Марат. — Казах истината, затова няма да се върне. Той не бива да има деца, разбери го.
— Ще се върне — упорито повтори Еля. — И аз ще го чакам тук.
— Добре, ще го чакаме тук — въздъхна Латишев.
Вътрешно ликуваше. Знаеше, че не е изрекъл нито една лъжлива дума. Знаеше, че Турбин няма да се върне.
Еля легна по очи на одеялото, като подпря лице върху ръцете си и се извърна, за да не гледа Марат.
— Колко е часът? — попита тя, без да се обръща.
— Дванайсет и половина. Да чакаме до четири? — Великодушно прибави половин час към определените три, макар прекрасно да знаеше, че от Серебряний бор до дома на Турбин имаше не повече от половин час път.
— До пет — глухо отвърна Еля. — Не, до шест.
— Добре, до шест — съгласи се Марат.
Беше му безразлично колко ще чакат. Турбин и без това нямаше да се върне.
Следователят Олшански съобщи за бягството на Артюхин не само на съдията, но и на милицията. Той веднага бе обявен за издирване и започнаха проверки по всички места, където ходеше, и при всички негови познати. Преди всичко се обърнаха естествено към Лариса Самикина, която бе бледа и разплакана и се кълнеше, че не знае къде се е дянал Сергей. Момичето изглеждаше искрено и служителите на милицията му повярваха.
Същата вечер, във вторник, по телефона й се обади Олшански и я извика на разпит. Тя обеща да отиде в сряда, в десет часа сутринта. Константин Михайлович я чака до обяд, после се захвана с други неща. Лариса не се яви за разпит. Той безуспешно я търси по телефона чак до вечерта, после се свърза с районния милиционерски участък и помоли на другия ден да я доведат при него под стража.