Когато точно в девет на вратата позвъни Александър Каменски, Настя бе изпила вече две чаши кафе и с изгладен костюм стоеше пред огледалото в банята и нанасяше грима на лицето си.
— Ася! — извика брат й от антрето. — Имаш писмо.
— Какво писмо?
— Не знам. На вратата стърчеше плик. Без адрес.
Настя остави четчицата и излезе при брат си. Разцелуваха се и се заоглеждаха взаимно присмехулно, но придирчиво.
— Е, как е? — попита Настя. — Ставам ли за младоженка?
— Напълно. Ами аз?
Високият, мършав и грозноват Саша днес изглеждаше като супермен от холивудски филм. Дали защото костюмът му бе ушит от наистина добър шивач, или изразът на лицето му се бе променил, но целият му облик сякаш крещеше: „Аз съм щастливец и мога всичко. Каквото пожелая, то става и никой не може да ми попречи.“
— Дяволски красив си! — усмихна се Настя. — Дай това писмо.
Тя взе подадения й бял плик и нетърпеливо го отвори. На сгънатия четири пъти лист с печатни букви беше написано: „НЕ ПРАВИ ТОВА! ЩЕ СЪЖАЛЯВАШ.“
Тя не можа да се овладее — силно пребледня, ръцете й се разтрепериха.
— Какво има? — загрижено попита Александър. — Нещо лошо ли?
— Няма нищо, не се тревожи. Разни глупости — отвърна, като се стараеше да не издаде уплахата и вълнението си.
— Ася!
— Сашенка, не се притеснявай. Всичко е наред. Нима никакво отношение към нашата обща сватба. Ако обичаш, иди в кухнята и занимавай пет минути Даша и Льошка, за да не влязат в стаята. Трябва да се обадя по телефона. — Тя затвори вратата, грабна телефонния апарат и набра номера на следователя Олшански. — Константин Михайлович — изрече бързо, — Артюхин явно здравата се е уплашил. Пъхнали са във вратата ми писмо със заплашително съдържание. Да не съобщавам на следователя, тоест на вас, за снощната ни среща, инак съм щяла да съжалявам.
— Пипала ли си писмото?
— Само с нокти и само в края. Учена съм като кучето на Павлов. Никога не пипам с пръсти такива писма — станало ми е рефлекс.
— Къде си?
— Още съм вкъщи. Излизам след десет минути.
— В каква посока тръгваш?
— Първо за Соколники, трябва да бъда там в десет часа, след това, към дванайсет, се връщам в района на Измайлово, а после в два часа трябва да бъдем в центъра, в ресторант „Метропол“.
— Ще прескоча до Соколники към десет и ще ми дадеш писмото. И не се тормози, чу ли, Каменская? Ако наистина си го убедила, че до понеделник няма да предприемеш нищо, той няма да те закача до понеделник. А за два дни аз ще го пипна, дорде се усети — и ще го пипна. Ах, този Артюхин, мръсникът неден!
След като свърши разговора си със следователя, Настя се втурна в банята да довърши грима си. От кухнята до нея долитаха оживените гласове на брат й и неговата годеница, които разпалено обсъждаха какви цветя най-много ще подхождат на Настя — като свидетелка и на Настя — като булка, какви цветя ще трябва да купят за ресторанта и дали ще бъде уместно Саша да поднесе подарък на майката на Настя — първата съпруга на баща му. Льоша не вземаше участие в дискусията, във всеки случай Настя не чу гласа му.
Тя вече нанасяше с широката мека четка последните щрихи по лицето си — някакъв невидим руж върху скулите, който трябваше да подчертае овала на лицето, когато от кухнята излезе брат й.
— Е, всичко наред ли е?
— Горе-долу — отвърна тя, без да откъсва поглед от огледалото. — В Соколники пред гражданското ще видиш светлосин москвич, постарай се да спреш близо до него, съгласен?
— Добре. А каква е тази кола?
— На един следовател от градската прокуратура. Ще му дам писмото, та експертите да поработят по него, докато аз се бракосъчетавам.
Саша застана зад гърба й, за да вижда лицето на сестра си поне в огледалото и да улови погледа й.
— Ася, ще ти задам един въпрос. Може да е нетактичен, но обещай ми, че няма да ме излъжеш. Или ще ми отговориш честно, или изобщо не ми отговаряй.
— Добре де, обещавам — измуча тя, докато поставяше подходящо червило на устните си.
— Съжаляваш ли, че се омъжваш? Ето сега, точно в тази минута, ти съжаляваш, че трябва да отидеш в гражданското, вместо лично да занесеш това идиотско писмо на експертите и да им стоиш над главите, докато ти дадат резултата. Нали? А после, след като получеше експертизата, щеше да хукнеш нанякъде и да се захванеш с издирването на човека, който те заплашва. И това ти е много по-интересно, отколкото да се омъжваш. Прав ли съм?