— А те наистина ли ви трябват?
— Честно казано, не много — призна Настя. — Езиците са нужни не за работата, а най-вече за личното развитие на човека. Но се случва да са полезни и в работата. Особено сега, когато тук има толкова много чужденци. Сред тях има не само потърпевши, намират се и престъпници.
— Обичате ли работата си?
Алла внимателно погледна Настя, наведе глава настрана и леко отстъпи назад, сякаш търсеше най-сполучливия ракурс.
— Обичам я — простичко отвърна Настя. — Тя е мръсна и тежка, но е интересна и аз я обичам.
— Опасна ли е?
— Донякъде. Понякога е много опасна, но ако човек не върши очевидни глупости, опасността може да се намали.
— А мръсотията може ли?
— Не. Тя не се поддава на регулиране.
— Вероятно човек трябва да е много предан на работата си, щом се примирява с това, нали?
— Разбира се — съгласи се Настя. — Или не толкова предан, но с умения да реагира на разните гадости и мерзости. Или пък изобщо да не е предан, но да изпитва удоволствие от насилието, измамата, от усещането за собствената си власт… Има различни случаи.
— Знаете ли — неочаквано каза Моспанова, — моят син също искаше да работи в милицията. Като ви слушам сега, и си мисля: колко добре стана, че не го стори.
— Защо?
— Не би могъл. Той не е от нито една от категориите, които изброихте. При това за него бе истинска трагедия, когато не успя да започне работа при вас! Много се измъчваше, дори започнах да се тревожа за здравето му. Жалко, че хората знаят твърде малко за вашата работа. Те имат някак изопачена представа за милицията.
— Въображаема романтика?
— Да, май е така…
— Алла Ивановна, ще приемете ли сърдечните ми поздрави?! — чуха зад себе си гръмовен глас.
Към тях, вдигнал високо огромен букет рози, идваше известен кинорежисьор, повел под ръка очарователната си съпруга — не по-малко известна актриса.
— Костик! — зарадвано се втурна към него Моспанова и Настя, като се възползва от това, тихо се отдръпна и тръгна да търси своите хора.
Те дълго обикаляха изложбата и разглеждаха работите на Алла Моспанова. Надежда Ростиславовна току срещаше познати и се спираше при тях да побъбри:
— Дъщеря ми Анастасия…
— Съпругът ми Леонид…
— Дъщеря ми и нейният съпруг…
Настя подаваше ръка, учтиво се усмихваше и мечтаеше само за едно — по-скоро да си тръгнат от тук. Да се прибере вкъщи, да си облече уютния, удобен пеньоар и да седне в кухнята до своя уютен и близък Льошик, да гледа как той реди пасианса „Гробът на Наполеон“, мълчаливо да пуши и да мисли за своите си работи. За убитите младоженки. За жените, които бяха получили заплашителни писма. За взломената фотолаборатория и откраднатите негативи.
В един момент успя да се абстрахира от шумната тълпа и залепила на лицето си учтиво-приветлива усмивка, да потъне в размислите си. И така, има три варианта.
Първият: някой просто върши идиотщини — пише на младоженките писма със закани просто за да им причини неприятности. А друг някой със съвсем различни мотиви извършва две убийства, които просто случайно съвпадат по време с получаването на поредните писма. Убийствата са извършени случайно именно в онези ритуални зали, където се омъжват младоженки, получили писма предишната вечер. Какво ли не се случва в живота!… Вероятността е малка, но съществува и не бива да се отхвърля.
Вторият: някакъв престъпник-хулиган пише писмата, за да начеше вродената си злоба, а друг престъпник-убиец научава за това и го използва за своите цели, за да обърка по този начин следствието.
И третият вариант: престъплението е било подготвяно отдавна, но възможност да се извърши убийството се е появила едва сега. Тогава какъв е смисълът от това престъпление? Срещу кого е било насочено? В първите два случая мишената спокойно може да е била Елена Бартош. Твърде много хора не са искали тази сватба да се състои. А и Латишев, кой знае защо, се е въртял около гражданското. При третия вариант пък абсолютно нищо не е ясно. Може би болна психика? Или фанатично желано отмъщение?
— Мамо, откъде тук мога да се обадя по телефона? — попита тя и безцеремонно хвана Надежда Ростиславовна за ръкава, въпреки че тя бе увлечена в разговор с някакво смешно дребно човече.
— Долу, до входа, има телефон — отговори й човечето и махна по посока на стълбището.
Без да обръща внимание на учудените погледи на родителите си и мъжа си, Настя започна да си проправя път през тълпата към стълбището.