Тя отново се срещна с Антон и двамата тръгнаха да обикалят поредните жертви на любителя на епистоларния жанр. Част от жените бяха запазили въпросните писма и всички те си приличаха като две капки вода с онези, които двамата вече бяха виждали.
— Знаете ли, бях сигурна, че синът ми е написал това писмо — каза една от тях. — Виждах, че той е против моето омъжване.
— Защо? Не харесваше годеника ви ли?
— Не. Просто е много привързан към баща си и все се надява отново да се съберем.
— Но вие попитахте ли сина си?
— Не. Не се реших да изясняваме отношенията си. Престорих се, че нищо не се е случило. А сега си мисля, че може би не биваше да се омъжвам. Синът ми съвсем се затвори, почти не разговаря с мен, а в присъствието на мъжа ми изобщо не продумва. Не го обича. Пък и аз станах по-строга с него, бях сигурна, че той е написал писмото… С една дума сдобих се със съпруг, но май изгубих сина си. — Жената тихо заплака. — Петнайсет години, трудна възраст, нали знаете! Не биваше да…
— Сега всичко се изясни — каза Настя. — Вече знаете, че не той е написал писмото. Може би ще успеете да възстановите отношенията си, ако се постараете. Та нали момчето се е оказало по-добро, отколкото сте си мислели!
— Не. — Тя избърса сълзите си. — Вече нищо не може да се поправи. Той съвсем се отдръпна от мен, отчуждихме се. Само заради това проклето писмо.
След този разговор Настя дълго не можа да се успокои. Вече късно вечерта, когато се прибираха, тя отново си спомни за нещастната жена, чиито отношения с петнайсетгодишния й син безвъзвратно се бяха разстроили.
— Все пак какъв отвратителен човек е този, който върши такива неща! — каза тя на Антон. — Осакатява живота на хората. Нима не му е жал за тях?
— А вие обърнахте ли внимание, че всяка от тези жени е имала нещо за криене? — забеляза Антон, без да откъсва поглед от пътя пред себе си. — Нито една от деветнайсетте не се е обадила в милицията, нито една не се е изненадала твърде много. Всяка от тях е имала в миналото или в настоящето си нещо, което я е навеждало на мисълта, че познава автора на писмото. Прелестен социологически експеримент се получи, нали? Деветнайсет случайни попадения — и нито една безгрешна младоженка.
— Какво говорите, Антон, бива ли да разсъждавате така! — учуди се Настя. — Ами тази жена и нейният син? Тя какъв грях има? Каква е вината й?
— Каква е вината й ли? Ами че фактически е изоставила сина си. Нали е виждала, че той е против омъжването й, че не обича бъдещия й съпруг. И дори когато е получила писмото и си е помислила, че момчето се е решило на тази отчаяна стъпка, пак не се е спряла. Направила е, каквото си е била наумила. А сега се тръшка, че изгубила сина си. По-рано е трябвало да мисли кой е по-важен за нея — синът или съпругът.
— Не знам, Антон — замислено каза Настя. — За всички ми е жал. Ужасно ми е жал. А за тази жена — най-много.
— Я оставете това, Настя, защо трябва да ги жалите! Живи са, здрави са, не им е паднал покривът, имуществото им не е изгоряло в пожар. А дето отношенията им са се развалили след писмото — те сами са си виновни. Ако не бяха вършили грехове, ако не бяха лъгали, ако не бяха изневерявали, ако са обичали децата и родителите си — тогава щяха да отидат в милицията с тези писма. И нямаше да имат проблеми.
— Мислите ли? — усъмни се тя.
— Сигурен съм. Знаете ли откъде идват всички неприятности на хората? Случват им се неприятности, защото крият тайните си. А тайните идват от греха, от неправилните постъпки.
— Общо взето, това е логично — засмя се Настя. — А вие самият нямате ли тайни?
— Нито една — целият съм като на длан. А вие?
Настя избухна в смях.
— Знаете ли, чак сега се сетих, че бях единствената, която занесе писмото на следователя. Вярно, мотивите ми бяха други, но все пак… Така че хайде да смятаме, че и аз нямам тайни.
Лариса протегна изтръпналия си крак и тихо застена от болка: сега центърът на тежестта се премести там, където се разливаше огромна синина. Тя гледаше да бъде колкото може по-тиха, та нейният мъчител по-дълго да не се сеща за нея, но не можа да сдържи стона си. Той извърна глава от телевизора.
— Какво, измисли ли го, кучко похотлива? — попита злобно.