— Пуснете ме, моля ви, пуснете ме — примоли се Лариса. — Много ме боли. Наистина не знам къде е Серьожа.
— Ще потърпиш. Докато твоят Серьожа не се появи, ще седиш тук.
— Моля ви…
Той отново се обърна и впери поглед в телевизора — даваха баскетболен мач.
Лариса се опита да помръдне пръстите на онази ръка, която бе прикована с белезници към радиатора. Но те бяха изтръпнали и не я слушаха. Другата й ръка беше вързана с въже за тялото й. Тя лежеше на пода почти гола, мъчителят бе оставил върху нея само малките прозрачни пликчета.
— Слушайте — отново се обади тя, — лежането ми тук няма да помогне Серьожа да се появи. Хайде, помислете сам.
— Аз няма за какво да мисля. Ти трябва да мислиш. Мисли, разсъждавай — кой може да знае къде е Артюхин — и му се обади!
— И какво ще кажа?
— Ще кажеш истината. Ще кажеш, че ако той не се прибере колкото може по-скоро, аз ще те убия.
— Господи, но защо? Мен защо? Какво съм ви сторила?
Лариса се разплака. Беше й студено, цялото тяло я болеше. Защо, защо това трябваше да се случи точно с нея?!
— Ако ревеш, ще те ударя — равнодушно й съобщи нейният мъчител, който все така продължаваше да се взира в телевизора.
Тя се разрида — силно, отчаяно. Той мълчаливо стана, отиде при нея, с ловко движение напъха в устата й смачкан парцал и бързо го залепи отгоре с широка лента лейкопласт. После се отдръпна, сякаш се любуваше на работата си, и изведнъж с всичка сила ритна Лариса — отначало по бедрото, после по гърба. Помисли малко и я ритна още два пъти — този път по гърдите.
— Е, какво, стига ли ти? — попита грижовно. — Ще ме оставиш ли най-сетне да си догледам мача?
Тя лежеше неподвижно, отметнала глава назад. Сълзите се стичаха от очите към слепоочията й и влизаха в ушите. От болка почти нищо не виждаше, притъмня й пред очите.
Трябва да измисли как да намерят Серьожа. Инак този луд маниак ще я убие. Трескаво прехвърляше в ума си неговите познати, опитваше се да си спомни имената и телефонните им номера. Трябва да измисли. Трябва да го намери!
Глава 12.
— Разбира се, можем да хоспитализираме майка ви, щом настоявате, но ще трябва да лежи в коридора и няма да има кой да се грижи за нея.
Лекарката избърса ръцете си, които бе измила грижливо, след като прегледа Вероника Матвеевна. Да хоспитализира седемдесетгодишна болна с инсулт? Та главният лекар ще я уволни тутакси, дори без предупреждение. Болницата и без това е препълнена, оборудването е старо, лекарите не достигат, стаите са претъпкани — двойно над допустимата санитарна норма. Никой няма да позволи да бъде приет в болница парализиран човек, който няма да оздравее, а от друга страна, може и да живее много дълго.
— И какво да правя аз сега? — объркано попита Турбин, като й подаваше шлифера.
— Наемете болногледачка, ако не можете вие да се грижите за нея — равнодушно отвърна лекарката.
— Но аз и понятие си нямам от какви грижи се нуждае един парализиран човек! — отчаяно възкликна той.
Дожаля й за него. Толкова красив младеж — и ей го на, за един миг се е оказал прикован към парализираната си майка. Но тя с нищо не можеше да му помогне.
— Знаете ли, в моя район има много такива болни. Ако искате, ще ви дам техните адреси и телефони, свържете се с тях, те ще споделят опита си с вас. Сестрата ще идва всеки ден да й бие инжекции, а аз ще намина след два дни. Не забравяйте всеки ден по два пъти да мерите кръвното й налягане. И не се отчайвайте. Страшно е само в началото, а после всичко ще се нормализира. Ще свикнете, ще се научите как да й бъдете полезен, ще ви олекне. Честна дума — обещавам ви го. През тези десет години много пъти съм виждала хора в такова положение.
Той затвори вратата след нея и се върна в стаята. Майка му лежеше с отворени очи, абсолютно неподвижна, някак восъчна. Валери седна във фотьойла до прозореца и сякаш се вкамени.
Когато дотича вкъщи след срещата с Марат в Серебряний бор, майка му готвеше в кухнята.
— Мамо, остави за минутка готвенето. Трябва да те питам нещо.
Той наистина беше сигурен, че това е въпрос на две минути. Ще я попита, тя ще отговори, може би ще му покаже някакви документи, за които никога и през ум не му е минавало да попита. В неговия акт за раждане в графата „баща“ пишеше: „Виктор Фьодорович Николаев“ и майка му веднъж му беше обяснила, че името Турбин е известно и тя искала синът й да носи същото име като прадядо си дворянина и дядо си архитекта. Това обяснение никога не бе будило у Валерий нито въпроси, нито недоумение. Наистина Турбин беше по-хубаво от някакъв си там Николаев — тези Николаеви с лопата да ги ринеш, във всяка паралелка има по двама.