— Не вече, а от цели две години!
Тя толкова се бе измъчила през тези две години, че дори не изпитваше неудобство. Беше й все едно.
Сергей се поухили и алчно огледа нейната заоблена и вече съвсем женска фигурка. В края на краищата нали не е девствена…
— Е, щом ме обичаш, да вървим тогава!
Той здраво я хвана за ръката и я поведе нанякъде, както се оказа — у приятел, който заминал и му оставил ключовете от апартамента си.
От този ден Лариса Самикина се превърна в предано куче за Сергей Артюхин. Той изобщо не вземаше деветокласничката на сериозно, пред очите й сваляше други момичета, водеше ги у дома си и ходеше с тях ту в Петербург за белите нощи, ту на морето, ту другаде на разходка и да пийнат водчица. Тя страдаше, губеше съня и апетита си, не можеше да учи. И щом той й подсвирнеше, тичаше при него, щастлива и сияеща. Принадлежеше му напълно и безусловно.
Колкото и да е странно, с възрастта не й мина. Сергей не престана да хойка с други жени, но сега вече не го правеше толкова явно. Лариса порасна и той я щадеше. Именно щадеше я, защото не изпитваше срам пред нея. Инак щеше ли да й признае, че бе изнасилил някаква мадама? Хем не просто й призна, а я помоли да му осигури алиби…
… Мъчителят слушаше Лариса внимателно, нито веднъж не я прекъсна, само понякога й задаваше въпроси и в един момент на нея й се стори, че мъжът почти й съчувства. Може и той да е имал нещастна любов, помисли си тя, и от това да се е побъркал. Може би ако разговаря с него човешки, той ще омекне, ще стане по-добър и няма да я бие повече.
— Добре де, не ти ли е отвратително да обичаш такъв негодник?
Въпросът бе неочакван за Лариса. Защо нейният мъчител бе решил, че Серьожа е негодник? Нима бе казала за него дори една лоша дума? Нима се бе оплакала?
— Не е негодник — възрази тя. — Много е добър.
— Ами че той те е развратил, как ще е добър! Била си на петнайсет години, та това е подсъдно, не си ли го помисляла?
— Но аз го обичах! — разпалено взе да защитава Лариса своя любим. — Аз самата го исках, той не ме е развращавал. Да не сте посмели да говорите така за него!
— Обичала го била. — Мъжът се ухили презрително. — Та този твой Серьожа изобщо не мисли за теб, а ти ми разправяш: „Обичах го.“ Видял една сладка мацка, младичка, свежа, която примира от желание, чак се е подмокрила — защо да не се възползва? Пука му на него за твоята любов и за твоите трепети. Ей го, дощяло му се на пияна глава — отишъл и изнасилил първата срещната мадама, а ти по цели дни го чакаш да ти обърне внимание. Пък и ти самата с нищо не си по-свястна от него. Той изнасилил и пребил момичето, а ти го прикриваш, мамиш следователя. Нали и ти си жена като онова клето момиче? Не ти ли е жал за него? Постави се на нейно място.
— Аз съм била на нейно място — тихо каза Лариса. — Нали ти разказах!
— А, не, това е съвсем друго. Ти си пострадала заради собствената си глупост, сама си си виновна, че си се повлякла с непознати момчета в някакъв сутерен. Музика й се слушало, видите ли! А нейната вина каква е? Че на твоето приятелче нещо му подскочило в гащите? Не се сравнявай с нея, кучко похотлива! Ти си десет, не, сто пъти по-лоша от нея. Същата отрепка си като твоето гадже. Той ти се подиграва, а ти го търпиш — значи с нищо не си по-свястна от него. Получаваш това, което си заслужила.
— Аз го обичам — едва чуто промълви тя. — Нищо не мога да направя. Опитах се да го напусна, но разбрах, че не мога. Омагьосал ме е. — Все още се надяваше с откровеност да пробуди у него поне някакви човешки чувства. Но мъчителят й с всяка секунда все повече се разяряваше, очите му злобно засвяткаха, устните му побеляха. Лариса разбра, че сметките й са излезли криви, че нещата вървят дори на по-зле.
— Че как можеш да го обичаш тоя смрадлив пръч! — Той вече почти крещеше. — Човек обича с главата си, а онова, което чувстваш ти, го чувстваш със съвсем друго място. Искаш да го спасиш, така ли? И ме будалкаш, че не знаеш на кого да се обадиш и кого да попиташ? Лъжеш ме през цялото време, мръсна уличнице! — Скочи, отново натъпка в устата й парцала и го залепи с лейкопласт.
Лариса затвори очи. Сега той ще я бие. Господи, как ще го понесе…
Първият ритник беше по слабините й, вторият — по корема.
— Искаше да ме подкупиш с оная си работа, а? Мислеше, че ще се размекна? Криви излязоха сметките ти, кучко, хич не се и надявай — мърмореше той, докато я риташе: методично, не силно, но много болезнено.
От гърлото й се изтръгваха глухи, бълбукащи звуци, от очите й отново рукнаха сълзи. Тя лежеше на пода — вързана, гола, абсолютно безпомощна — и мечтаеше само за едно: да умре.