— Говоря глупости. Не обръщайте внимание. Той се запъти с леки стъпки към кърмата на кораба. Пред съседната каюта спря за миг, като долови откъслечни думи отвътре: „Толкова си неблагодарна… след всичко, което направих за теб… не се интересуваш от страданията на нещастната си майка…“
Поаро стисна устни, вдигна ръка и почука.
Настъпи мълчание, после се разнесе гласът на мисиз Отърбърн:
— Кой е?
— Тук ли е мадмоазел Розали?
Розали се появи на входа. Поаро беше изумен от вида й. Под очите й имаше тъмни кръгове, а край устата — дълбоки бръчки.
— Какво има? Какво искате? — запита тя неучтиво.
— Моля за удоволствието да говоря няколко минути с вас. Ще дойдете ли?
Тя се намръщи и го погледна подозрително.
— За какво?
— Моля ви.
— Е, добре…
Пристъпи напред и затвори вратата след себе си.
— Слушам ви.
Поаро я хвана внимателно подръка и без да променя посоката, я поведе към задната част на кораба. Те минаха край баните и свиха край ъгъла. Сега бяха сами на кърмата. Нил течеше спокойно зад тях.
Той се облегна на парапета, а Розали застана срещу него, напрегната, с изопнато лице.
— Е, слушам ви? — повтори тя рязко.
Поаро заговори спокойно и внимателно.
— Бих искал да ви задам някои въпроси, мадмоазел, но ми се струва, че ще дойде момент, когато няма да желаете да отговаряте.
— Тогава за какво ме доведохте тук?
Той прокара бавно ръка по дървения парапет.
— Вие сте свикнали да носите бремето на грижите си, но това може да продължи дълго време… А напрежението става за вас твърде голямо.
— Не разбирам за какво говорите.
— Говоря за факти, обикновени, неприятни факти. Нека да си кажем истината в очите. Вашата майка е алкохоличка, мадмоазел.
Розали не отговори. Понечи да каже нещо и отвори уста, но се отказа. Не знаеше как да реагира.
— Няма нужда да говорите. Аз ще говоря вместо вас. В Асуан бях заинтересуван от отношенията ви. Веднага разбрах, че страстно се опитвате да я предпазите от нещо, въпреки че играехте ролята на неблагодарна дъщеря. Много скоро се досетих какво е то. Знаех отдавна всичко, когато една сутрин видях майка ви без съмнение в състояние на алкохолно опиянение. А нейният случай е най-труден за лекуване, защото, доколкото разбрах, се характеризира с тайни пристъпи на алкохолизъм. Тя е успяла тайно да се снабди е алкохол и да го скрие от вас. Не се учудвам, че едва вчера сте открили скривалището й. И така снощи, след като майка ви е заспала дълбоко, вие тихо сте излезли с бутилките в ръка, завили сте към другата страна на кораба (тъй като вашата каюта е откъм брега) и сте ги хвърлили в Нил.
Той млъкна.
— Прав ли съм?
— Да, напълно сте прав — каза изведнъж тя, като кимна възбудено. — Глупаво беше, че не ви казах! Но не желаех всички на кораба да научат. А и не исках заради това… искам да кажа…
Поаро завърши изречението вместо нея.
— Не искахте заради това да ви заподозрат в убийство?
Тя кимна и продължи разгорещено:
— Дълго се опитвах да го скрия от всички… В същност тя няма вина. Загуби смелост, защото книгите й повече не се продаваха. Хората се умориха от тези евтини любовни историйки… Това дълбоко я нарани. След това разбрах и се опитах… да я спра. Отначало всичко беше наред, но после отново започна и беше ужасно, защото постоянно се караше с различни хора. — Тя потръпна. — Винаги трябваше да внимавам, да я пазя… И тогава започна да се държи лошо с мен, да ме обвинява за всичко. Понякога мисля, че ме мрази.
— Бедното дете!
— Не ме съжалявайте. Нямам нужда от съчувствие, така е по-добре — каза тя остро. Въздъхна тъжно и дълбоко. — Така съм уморена, господи, колко съм уморена.
— Зная — каза той.
— Хората мислят, че съм ужасна, с лош характер, заядлива, неприятна. А не мога да бъда друга. Вече забравих да бъда мила и добра.
— Това ви казах, дълго сте носили сама бремето си.
Розали каза бавно:
— Чувствувам облекчение, когато говоря за това. Вие винаги сте били добър с мен, мосю Поаро, боя се, че често бях груба с вас.
— Учтивостта не е необходима между приятели.
Внезапно подозрението отново се върна в очите й.
— Ще кажете на всички, нали? Сигурно, заради проклетите бутилки, които изхвърлих във водата.
— Не, не е нужно. Само ми кажете в колко часа беше това. В един и десет?
— Мисля, че да. Не си спомням точно.
— Сега искам да знам следното: мадмоазел ван Шойлер ви е видяла, вие видяхте ли я?
Розали поклати глава.
— Не.
— Тя каза, че ви е наблюдавала от вратата на каютата си.
— Да, но аз не я видях. Погледнах само към палубата и след това към реката.
Позро кимна.