— Самоуби ли се?
— Ъхъ.
— Как?
— Вижте главата му.
Доближих се до масата, като се стараех да не преча на лекаря. Той изпълняваше стандартната процедура, опитвайки се да извлече информация от мъртъв мозък чрез индукция. Но не успяваше особено.
Върху главата на Греъм имаше плоска продълговата кутийка. От черна пластмаса, около два пъти по-малка от тесте карти. Докоснах я и веднага разбрах, че е прикрепена към черепа на Греъм.
— Друд. Моделът не е стандартен. Твърде е голям.
— Ъхъ.
По нервите ми рукна течен хелий.
— В нея има захранване.
— Точно така.
— Често съм се питал какво ли си купуват тузарите. Друд без кабел. Боже, тъкмо това бих си пожелал за Коледа.
Бера потрепери целият.
— Не говорете така.
— Знаехте ли, че е токоман?
— Не. Не се осмелявахме да поставим подслушвателно устройство в дома му. Можеше да го открие. Разгледайте това нещо по-внимателно.
Формата му е неправилна, помислих си. Черната пластмасова кутийка е полустопена.
— От нагряване — предположих аз.
— Ъхъ. Включил е захранването на пълна мощност. Изпратил е пълния убийствен заряд право в центъра на удоволствието. И, о боже, това, което продължавам да се питам, Джил, е какво ли е почувствал? Какво е могъл наистина да почувства?
Потупах го по рамото, вместо да му дам смислен отговор. Още дълго имаше да се чуди. Както и аз.
Този човек бе поставил жичката в главата на Оуен. Смъртта му миг от ада ли е била или всички наслади на рая в едно? Миг от ада, надявах се аз, без да съм сигурен.
Но поне Кенет Греъм не се намираше някъде другаде по света, получил ново лице, нови ретини на очите и нови върхове на пръстите от нелегалните банки за органи на Лорън.
— Нищо — рече лекарят. — Изгарянията в мозъка му са много лоши. Просто нищо не се е запазило достатъчно добре, за да извлечем смислена информация от него.
— Продължавайте да опитвате — нареди Бера.
Тихо си тръгнах. Може би по-късно щях да поканя Бера на чашка. Изглежда той имаше нужда. Бера бе един от тези, които изпитваха съчувствие. Знаех, че почти е усетил онзи ужасен прилив на екстаз и разрушение, изпитани от Греъм, когато е напускал света.
Холографиите от „Апартаменти Моника“ бяха пристигнали преди час. Милър бе изпратил снимки от последните шест седмици не само на наемателите от осемнайсети етаж, но и на онези от седемнайсети и деветнайсети. Бях объркан от изобилието на възможности.
Поиграх си с идеята някой от деветнайсети етаж да се е спускал от балкона си на осемнайсетия… и това всеки ден в продължение на пет седмици. Но стая 1809 нямаше външна стена, за да има прозорец, камо ли балкон.
Беше ли му хрумнала и на Милър същата идея? Ама че безсмислица. Той дори не знаеше какъв бе проблемът. Поизхвърлил се беше с холографиите, само за да покаже колко е готов да помогне.
Никой наемател от въпросния период не приличаше на известен или заподозрян човек на Лорън.
Поблагодарих и отидох за кафе. Тогава си спомних за двайсет и тримата в куфарчето ми, които можеха да са хора на Лорън. Бях ги оставил на един програмист, защото не бях съвсем сигурен, че ще успея да ги въведа сам в компютъра. Трябваше вече да е свършил. Обадих се долу. Беше готов.
Убедих компютъра да ги сравни с холографиите от „Апартаменти Моника“.
Нищо. Не съвпадаха.
Прекарах следващите два часа в описване на случая Оуен Дженисън. Някой програмист щеше да го преведе за компютъра. Все още не бях толкова добър.
Оставаше ни непоследователният убиец на Ордас.
Както и плетеница от безизходни варианти. Смъртта на Оуен ни бе донесла куп нови снимки; снимки, които досега можеше и да са остарели. Органоборсаджиите си сменяха лицата като шапките. Привърших с описанието на случая, изпратих го долу на един програмист и се обадих на Джули. Вече нямаше да имам нужда от нейната закрила.
Джули си бе тръгнала.
Реших да се обадя на Тафи, но набрал половината цифри от номера й, спрях. Има моменти, когато не бива да се звъни по телефона. Чувствах нужда да се помръщя, да се скрия в пещера, в която да остана сам. Изражението ми навярно щеше да счупи екрана на телефона. Защо да го натрапвам на едно невинно момиче?
Запътих се и аз към къщи.
Когато излязох на улицата, вън вече беше тъмно. Минах по пешеходния мост над плъзгащите се пътеки и зачаках такси върху диска на пресечката. Не след дълго се спусна едно, с белия мигащ знак СВОБОДНО на корема. Качих се и пъхнах кредитната си карта.