„Руският сън“ бяха електродите. По един на всеки клепач и един на тила. През мозъка минава слаб ток, който ви приспива. За един час се наспивате колкото за цяла нощ. Ако не се изключат, можете да спите вечно.
Значи това беше Лорън.
Стоеше пред мен и подобно на птица ме наблюдаваше с наклонена на една страна глава. В едната от скръстените си ръце държеше инжекционен пистолет — доста небрежно, както забелязах.
Колко бе часът? Не смеех да попитам втори път, защото Лорън можеше да се досети. Но успеех ли да го баламосам до девет и четирийсет и пет, Джули би могла да изпрати помощ…
Но къде да я изпрати?
Измамник в истерия! Къде ли се намирах? Щом аз не знаех това, нямаше как да го научи и Джули!
А Лорън възнамеряваше да ме прати в банките за органи. Една доза упойка щеше да ме накара да изгубя съзнание, без да увреди никоя от крехките, безкрайно различни части, които образуваха Джил Хамилтън. После лекарите на Лорън щяха да ме разфасоват.
В държавните операционни зали изгарят със светкавица мозъка на престъпника, за да го погребат после в урна. Бог знае какво щеше да направи Лорън с моя мозък. Останалите ми части бяха млади и здрави. Дори ако се приспаднеха разноските на Лорън, струвах повече от един милион ОН марки живо тегло.
— Защо мен? — запитах. — Искали сте мен, а не просто някое РАМО. На какво дължа това внимание?
— Вие разследвате случая с Оуен Дженисън. Прекалено старателно.
— Недостатъчно старателно, по дяволите!
Лорън ме изгледа озадачен.
— Наистина ли не разбирате?
— Наистина.
— Намирам го за изключително интересно — заяви Лорън. — Изключително.
— Както и да е, защо съм все още жив?
— Бях любопитен, г-н Хамилтън. Мислех, че ще ми разкажете за вашата въображаема ръка.
Значи умишлено бе казал Ръката, а не РАМОто.
— Моята какво! — опитах се да го заблудя.
— Излишно е да играем на криеница, г-н Хамилтън. Ако реша, че губя, ще използвам ето това. — Той размаха инжекционния пистолет. — И никога вече няма да се събудите.
По дяволите! Знаеше. Единствените неща, които можех да движа, бяха ушите и въображаемата ми ръка, а Лорън знаеше за нея! Никога нямаше да успея да го подмамя в обсега й.
При положение, че знаеше всичко за нея.
Трябваше да го накарам да говори.
— Добре, ще ви кажа — съгласих се аз, — но ми е интересно как сте научили за нея. Имате агент в РАМО?
Лорън се подсмихна.
— Бих искал да бе така. Не. Преди няколко месеца, съвсем случайно, бяхме хванали един от хората ви. Когато разбрах какъв е, накарах го да си поговорим за работата му. Той успя да ми поразкаже нещичко за забележителната ви ръка. Надявам се да науча повече от вас.
— Как се казваше?
— Няма значение, г-н Хамил…
— Как се казваше?
— Нима очаквате да помня името на всеки донор?
Кой ли бе попаднал в органовите банки на Лорън?
Някой непознат, познат, приятел? Помни ли управителят на кланицата всяко заклано теле?
— Интересуват ме така наречените психически възможности — каза Лорън. — Сетих се за вас. После, тъкмо когато се канех да сключа договор с вашия поясарски приятел Дженисън, си спомних нещо необичайно за един човек от неговия екипаж. Те ви наричаха Джил Ръката, нали? Какво пророчество! По космодрумите пиенето ви е излизало безплатно, ако успеете да вдигнете чашата с въображаемата си ръка.
— Проклет да бъдете дано! Вие сте си помислили, че Оуен е подставено лице, така ли? Загинал е заради мен! Заради мен!
— С биене в гърдите няма да спечелите нищо, г-н Хамилтън. — Гласът на Лорън придоби стоманен оттенък. — Забавлявайте ме, г-н Хамилтън.
През цялото време бях опипвал наоколо, търсейки нещо, което би могло да ме измъкне от отвесния ми затвор. Къде такъв късмет. Бях загърнат като мумия в превръзки, твърде здрави, за да бъдат разкъсани. Единственото, което можех да доловя с въображаемата си ръка, бяха платнените повивки до самия ми врат и една подпорна метална пръчка по дължината на гърба ми, която да ме държи изправен. Под бинтовете бях гол.
— Ще ви продемонстрирам свръхестествените си способности — рекох на Лорън, — ако ми дадете една цигара. — Може би това щеше да го доведе достатъчно близо…
Той явно знаеше нещо за ръката ми. Знаеше обсега й. Постави една единствена цигара върху масичка на колела и я бутна към мен. Вдигнах цигарата, пъхнах я в устата си и с надежда зачаках да дойде да ми я запали.
— Грешката е моя — промърмори той, дръпна назад масичката и повтори цялата процедура със запалена цигара.