И го пъхнах в лявото си око.
По друго време бих поразмислил върху идеята си малко по-внимателно. Но пак щях да я осъществя. Лорън вече мислеше за мен като за своя собственост. Във вид на жива кожа, здрави бъбреци, няколко метра артерии и всякакви части в банките му за органи, аз представлявах имущество на стойност един милион ОН марки. А унищожавах окото си! Очите винаги са били слабото място на органоборсаджиите — всеки, който носи очила, би могъл да си купи нов чифт, а самите органоборсаджии постоянно искат да сменят ретината си.
Това, което не бях очаквал, бе болката. Някъде бях чел, че върху очната ябълка нямало сетивни нерви. Значи ме боляха клепачите. Ужасно!
Но трябваше да задържа фаса само за миг.
Лорън изруга и с всички сили се втурна към мен. Знаеше колко бе слаба въображаемата ми ръка. Какво можех да направя с нея? Не знаеше, изобщо не го проумя, въпреки че беше очевидно. Дотича до мен и помете цигарата с удар, който за малко не ми откъсна главата и който запрати вече угасналия фас в стената. Запъхтян, ръмжащ, изгубил ума и дума от гняв, той стоеше пред мен — в обсега ми.
Окото ми се затвори като малък измъчен юмрук.
Протегнах ръка покрай пистолета на Лорън, през гръдния му кош и напипах сърцето му. Стиснах.
Очите му силно се разшириха, устата му се отвори, ларинксът му конвулсивно се изду. Имаше време да стреля. Вместо това той задраска с полупарализирана ръка по гърдите си. На два пъти ноктите му продраха напразно издуващите се за въздух гърди. Помисли, че е получил сърдечен удар. После опулените му очи попаднаха върху лицето ми.
Моето лице. Бях едноок хищник, ръмжащ от желание да убива. Щях да му взема живота, дори ако трябваше да изтръгна сърцето му от гърдите! Как не бе го разбрал? Той разбра!
Стреля в пода и падна.
Изби ме пот и се разтреперах от нерви и отвращение. Белезите! Целият беше в белези, които почувствах, че влизат и навътре. Сърцето му бе трансплантат. А останалото в него — отдалеч бе изглеждал на трийсет, но от толкова близо вече не можех да определя. Някои органи бяха по-млади, други по-стари. Колко от Лорън беше Лорън? Кои части бе взел от други хора? И никой от тях не бе съвсем подходящ.
Трябва да е бил хронически болен, помислих си. Комисията по разпределението му е отказвала трансплантатите, от които се е нуждаел. Докато един ден не е намерил решението на всичките си проблеми…
Лорън не помръдваше. Не дишаше. Спомних си как сърцето му бе подскочило и се бе загърчило в ръката ми, а после внезапно се бе отпуснало.
Лежеше върху лявата си ръка, скривайки часовника. Бях съвсем сам в празна стая и все още не знаех колко бе часът.
Така и не разбрах. Минаха часове, преди Милър да се осмели най-после да наруши заниманията на шефа си. Пъхна кръглото си безизразно лице през открехнатата врата, видя проснатия в краката ми Лорън и се отдръпна с писък. След минута през процепа на вратата се показа инжекционен пистолет, последван от воднисто синьо око.
Усетих ужилване по бузата.
— Проверих те по-рано — каза Джули. Седнала бе неудобно в долния край на болничното легло. — Или по-скоро ти ме повика. Когато пристигнах на работа, теб те нямаше, почудих се защо и тряс. Много лошо ли беше?
— Доста — отвърнах.
— Никога не бях чувствала някого толкова уплашен.
— Е, не споменавай това пред никого. — Натиснах копчето, за да изправя леглото в седнало положение. — Трябва да си пазя репутацията.
Окото и кухината около него бяха превързани и безчувствени. Не изпитвах болка, но тази безчувственост ме дразнеше — напомняше ми, че двама мъртви бяха станали част от мен. Една ръка, едно око.
Ако Джули долавяше мислите ми, нищо чудно да е нервна. А тя беше нервна. Непрестанно се местеше и поклащаше на леглото.
— През цялото време се питах колко е часът. Колко беше?
— Около девет и десет. — Джули потрепери. — Помислих, че ще припадна, когато онзи… онзи безличен дребен мъж се прицели с инжекционния си пистолет иззад ъгъла. О, не! Недей, Джил. Всичко свърши.
Толкова близо? Толкова близо ли е било?
— Слушай — рекох, — върни се на работа. Оценявам отзивчивостта ти, но така няма да постигнем нищо добро. Ако запазим спомена тъй жив, и двамата ще изпаднем в състояние на постоянен ужас.
Тя кимна отсечено и стана.
— Благодаря ти, че дойде. Благодаря ти също, че ми спаси живота.
Джули се усмихна на прага.
— Благодаря за орхидеите.
Все още не ги бях поръчал. Повиках една сестра и я накарах да ми каже, че мога да си тръгна още днес, след вечеря, ако си ида право у дома в леглото. Донесе ми и телефон, по който поръчах орхидеите.