— Забелязахме го. От изгаряне ли е?
— Оуен е единственият човек, за когото знам, че можеше да се похвали с белег от метеор върху кожата си. Един ден, когато бе извън кораба, го удари в рамото. Изпръска с изпарена стомана от скафандъра цялото му тяло. Лекарят извади дребно зрънце никелово-желязна сплав от средата на белега, точно под кожата. Оуен винаги носеше това никелово-желязно зрънце. Винаги — наблегнах аз и погледнах към Ордас.
— Не го намерихме.
— Аха.
— Съжалявам, че трябваше да ви покажем тази картина, г-н Хамилтън. Но вие настояхте да оставим тялото непокътнато.
— Да. Благодаря ви.
Оуен ми се хилеше от креслото за четене. Усетих болка в гърлото и в стомаха. Някога бях изгубил дясната си ръка. Загубата на Оуен ме караше да се чувствам по същия начин.
— Искам да знам повече за случая — заявих аз. — Бихте ли ми съобщавали всички подробности, веднага щом ги научите?
— Разбира се. Чрез службите на РАМО ли?
— Да. — Работата не беше за РАМО, въпреки че бях казал обратното на Ордас, но престижът на РАМО щеше да помогне. — Искам да разбера защо е умрял Оуен. Може просто да е откачил… културен шок или нещо подобно. Но ако някой го е тласнал към смъртта, ще му източа кръвта.
— Сигурно е по-добре с раздаването на правосъдие да се заеме… — Ордас млъкна смутено. Като РАМО ли бях говорил или като гражданин?
Оставих го да се чуди.
Във фоайето имаше неколцина наематели, които влизаха и излизаха от асансьорите или просто седяха наоколо. Задържах се за миг пред асансьора, за да потърся в минаващите лица разпадането на личността, което трябваше да личи в тях.
Удобство в масово производство. Достатъчно място за спане, ядене и гледане на тривизия, но недостатъчно, за да бъдете някой. Докато е тук, човек не може да притежава нищо. Какви хора биха живели така? Всичките трябваше да изглеждат еднакво, да се движат в крак, като поредица от образи в огледалата на бръснар.
Тогава забелязах вълниста кафява коса и тъмночервен хартиен костюм. Управителят? Трябваше да се приближа, за да се уверя. Лицето му имаше израз на пълна отчужденост.
Той ме видя да идвам към него и се усмихна не особено възторжено.
— О, здравейте, г-н… ъ… Намерихте ли… — Не можеше да измисли как да зададе въпроса.
— Да — отговорих аз, без да го изчакам. — Но искам да ви попитам някои неща. Оуен Дженисън се е нанесъл тук преди шест седмици, така ли?
— Шест седмици и два дена, преди да отворим стаята му.
— Имаше ли някакви посетители?
Веждите на мъжа се повдигнаха. Бяхме се придвижили в посока на неговия кабинет и се намирах достатъчно близо до вратата, за да мога да прочета името му: ДЖАСПЪР МИЛЪР, Управител.
— Разбира се, че не — отвърна той. — Всеки би забелязал, че има нещо нередно.
— Искате да кажете, че е наел стаята с единствената цел да умре, така ли? Видели сте го веднъж и толкова?
— Предполагам, че той е можел… почакайте. — Управителят се замисли дълбоко. — Не. Той пристигна в четвъртък. Забелязах загара му на поясар, естествено. После, в петък, излезе. Случайно го зърнах като минаваше.
— През този ден ли се снабди с друда? Не, оставете, няма как да знаете. Тогава ли го видяхте да излиза за последен път?
— Да.
— Значи може да е имал посетители в четвъртък вечерта или в петък сутринта?
Управителят категорично отрече с глава.
— Защо сте толкова сигурен?
— Виждате ли, г-н… ъ…
— Хамилтън.
— На всеки етаж имаме холокамера, г-н Хамилтън. Тя прави снимка на наемателя само веднъж при първото му влизане в стаята. Ненамесата в личния живот е една от услугите, които наемателят купува заедно с помещението. — Управителят поизправи рамене. — По същата причина холокамерата прави снимка на всеки, който не е наемател. Така предпазваме наемателите от своеволни вмешателства.
— И не е имало никакви посетители в която и да е от стаите на неговия етаж?
— Не, г-не, не е имало.
— Наемателите ви са самотни типове.
— Навярно.
— Сигурно някой компютър в подземията определя кой е наемател и кой — не.
— Естествено.
— Значи в продължение на шест седмици Оуен Дженисън е седял в стаята си сам и през цялото време никой не го е погледнал?
Милър се опита да отвърне с хладен глас, но бе твърде изнервен.
— Стараем се да осигурим на гостите си право на личен живот. Ако г-н Дженисън е желаел каквато и да е помощ, трябвало е само да вдигне телефона. Можел е да се обади на мен, в аптеката, или долу, в супермаркета.
— Е, благодаря ви, г-н Милър. Това е всичко, което исках да знам. Желаех да разбера как Оуен Дженисън е могъл да чака шест седмици да умре, без никой да забележи.