В този момент госпожица Грифит забеляза една позната от другата страна на улицата, изкрещя й за поздрав и притича през пътя като безцеремонно ме остави сам и свободен да следвам набелязания курс.
Намирах госпожица Грифит за уморителна, от друга страна, не можех да не се възхищавам на нейната енергичност и жизнерадост, а и на фона на оплакванията на толкова много други жени бе приятно да се наблюдава нейното лъчезарно задоволство от определения й от съдбата жребий, което тя с готовност демонстрираше.
Свърших работата си в банката сравнително бързо и се отправих към кантората на господа „Гълбрайт, Гълбрайт и Симингтън“. Не зная дали все още имаше някой жив Гълбрайт — не видях адвокат с такова име. Въведоха ме в канцеларията на Ричард Симингтън в дъното на кантората, която със своя застоял въздух и мебелировка напълно отговаряше на представата за солидна адвокатска кантора с корени в миналото.
Огромни кутии с нотариални книжа, надписани надлежно — успях да прочета няколко имена — лейди Хоуп, сър Еверард Кар, Уилям Йейтсби-Хоърс, ескуайър, починал и тъй нататък — създаваха нужната атмосфера за уважавани клиенти и сериозен, дългогодишен бизнес.
Докато изучавах господин Симингтън, наведен над документите, които бях донесъл, си помислих, че ако госпожа Симингтън беше преживяла трагедия с първия си брак, с втория бе улучила десетка. Ричард Симингтън олицетворяваше спокойната солидност, мъж, който никога не би допуснал съпругата му да изпита дори най-малко притеснение. Имаше дълъг врат с изявена адамова ябълка, бледо лице с дълъг, тесен нос. Внимателен човек, несъмнено добър съпруг, но със сигурност не от тези, които карат кръвта да закипи лудо във вените.
В този момент той проговори. Говореше ясно и бавно, в думите му се долавяше дълго натрупван опит. Въпросът бе уреден и аз станах да си ходя, отбелязвайки:
— Слязох от хълма пеша с доведената ви дъщеря.
За миг се почудих, да не би да съм се объркал, защото Симингтън като че ли не помнеше да има доведена дъщеря. После се усмихна:
— А, да, разбира се, Меган. Тя, ъ-ъ, завърши гимназия неотдавна. Ние с майка й обсъждаме, че трябва да й намерим някакво занимание — да, занимание. Но тя е още много малка, разбира се. И е изоставаща за възрастта си, така казват, да, да, така казват.
Излязох. В предната канцелария един много възрастен човек, седнал на табуретка, пишеше бавно и старателно. Другите обитатели бяха момче на около тринайсет години с хитър поглед и жена на средна възраст със ситно накъдрена коса и пенсне, която пишеше със замах на машината пред нея.
Ако това наистина беше госпожица Гинч бях изцяло съгласен с Оуен Грифит, че изглеждаше невероятно между нея и шефа й да съществува каквато и да е размяна на нежности.
Влязох в хлебарницата и се оплаках за сухия хляб със стафиди. Отвърнаха ми с много възклицания и нежелание да повярват, което беше напълно в духа на ситуацията, след което бях компенсиран с нова франзела „преди минута я извадихме от пещта“ — топлината, която проникна до тялото ми през дрехите, потвърждаваше истината.
На улицата се заозъртах с надеждата да видя Джоана с колата. Продължителното ходене пеша ме бе изморило, а и придвижването с два бастуна и гореща франзела в ръце не бе никак лесно. Но сестра ми все още не се бе появила. Изведнъж разтворих широко очи приятно изненадан.
По тротоара срещу мен пристъпваше богиня. Няма други думи, с които да опиша това, което виждах.
Идеално лице, дълга, чуплива, руса коса, стройно тяло с великолепни пропорции! Движеше се без усилие, като че ли плуваше във въздуха, без да докосва земята. Блестящо, невероятно момиче, което кара дъха да секва!
Нещо трябваше да се случи насред огромната възбуда, която ме бе обзела. И се случи най-прозаичното — изтървах хляба. Изпуснах го от прегръдката си. Опитах се да го хвана, но изтървах бастуна си, който изтрака на паважа, а аз залитнах и едва не паднах.
Силната ръка на богинята ме подхвана и подкрепи.
Започнах да заеквам:
— Б-б-благодаря много. У-у-ужасно съжалявам.
Тя се наведе, взе хляба и бастуна и ми ги подаде.
После се усмихна любезно и весело каза:
— Не се притеснявайте. Няма нищо, уверявам ви.
Магията изчезна светкавично, както се бе появила, унищожена от гласа й.