В този момент се наложи Джоана да съобщи за моя милост. Госпожица Емили се справи отлично:
— О, Боже мой, разбирам. Колко тъжно! Разбил се със самолета си. Тези младежи са толкова безстрашни. Е, та брат ви е на практика инвалид…
Тази мисъл като че ли успокои старата госпожица. Предполагаше се, че като инвалид няма да се занимавам с тези грозни мъжки дейности, от които Емили Бартън толкова много се страхуваше. Тя недоверчиво ме попита дали пуша.
— Като комин — отговори вместо мен Джоана. — Но — заяви твърдо тя — аз също пуша.
— Разбира се, разбира се. Колко съм глупава. Знаете ли, страхувам се, че съм ужасно изостанала от времето. Сестрите ми бяха по-големи от мен, а майка ми беше много строга. Можете ли да си представите — тя живя до деветдесет и седем години! Да, да, сега всички пушат. Само че в къщата няма нито един пепелник.
Джоана я успокои, че ние ще донесем много пепелници, и с усмивка добави:
— Обещавам най-твърдо да внимаваме хубавите ви мебели да не бъдат обгорени от цигари. Аз се вбесявам от хора, които си позволяват да бъдат толкова небрежни.
И така, всички подробности бяха уредени. Наехме „Литъл Фърз“ за шест месеца с възможност за продължение с още три. Емили Бартън обясни на Джоана, че самата тя няма да ни създава никакви неудобства — отиваше да живее в къщата на тяхна бивша прислужница, „моята вярна Флорънс“, която се омъжила, след като служила вярно на семейство Бартън цели петнайсет години.
— Толкова приятно момиче. Мъжът й се занимава със строително предприемачество. Имат много хубава къща на главната улица. Аз съм наела две прекрасни стаи на втория етаж. Ще ми бъде изключително удобно, а Флорънс е възхитена, че отново ще бъдем заедно.
След като и двете страни бяха доволни, договорът бе подписан и не след дълго ние с Джоана станахме новите обитатели на къщата. Личната прислужница на госпожица Емили Бартън — Партридж, се съгласи да остане и да се грижи за нас заедно с още една домашна помощница — младо момиче, което идваше всяка сутрин и изглеждаше полуумно и добродушно.
Партридж бе слаба кисела жена на средна възраст. Готвеше превъзходно. Когато разбра, че харесваме кухнята й, отиде дотам, макар да не одобряваше късните вечери (оказа се, че госпожица Емили е имала навик да вечеря съвсем леко — само едно твърдо сварено яйце), че се пригоди към нашите навици и заяви, че смята за свое задължение пълното възстановяване на силите ми.
След като донякъде свикнахме с обстановката, след около седмица госпожица Емили Бартън ни посети и тържествено ни връчи визитната си картичка. Примерът й бе последван и от госпожа Симингтън, жената на адвоката, госпожица Грифит, сестрата на доктора, госпожа Дейн Калтроп, съпругата на викария, и господин Пай от близката обител. Джоана беше силно впечатлена.
— Не знаех — каза тя, — че все още някъде хората идват на посещение… с визитни картички!
— Така е, дете мое — отговорих, — защото нищо не знаеш за живота на село.
— Глупости. Прекарала съм на село неизброимо число уикенди.
— Това съвсем не е същото. Била си на гости и не ти се е налагало да се запознаваш с местната общественост.
Аз съм с пет години по-голям от Джоана. Помня голямата, мрачна, разхвърляна къща, която имахме, когато бях дете, и нивите, простиращи се чак до реката. Спомням си как пропълзявах между малиновите храсти, стремейки се да не ме забележи градинарят, помня миризмата на белия прах в двора пред оборите, котката, която мързеливо прекосяваше двора, шума от конски копита в конюшнята.
Но когато станах на седем години, а Джоана — на две, отидохме да живеем в Лондон с нашата леля, след което прекарвахме коледните и великденските си ваканции в посещения на театър, пантомима, кино и екскурзии до Кенсингтън Гардънс, където имаше лодки, а когато отраснахме започнахме да посещаваме ледените пързалки. През август ни водеха на почивка някъде по южното крайбрежие.