Еме каза:
— Страхувам се, че сестра ви се отегчава ужасно в Лимсток.
И докато произнасяше тези думи, научих още нещо. Тя мразеше сестра ми.
— Всички се чудим как сте решили да се погребете в това затънтено място.
Това бе въпрос и аз отговорих:
— По препоръка на лекаря ми. Трябваше да отида някъде, където не ме познават, където е много тихо и нищо никога не се случва.
Тя мълчеше и аз добавих:
— Уви, не може вече да се говори, че Лимсток е такова място.
— Не, наистина не може. — В гласа й звучеше тревога. Стана да си ходи и изведнъж каза: — Знаете ли, трябва да се сложи край на това безобразие! Не можем да позволим да продължава.
— Нали полицията се занимава с проблема?
— Предполагам. Но все си мисля, че ние трябваше да се справим.
— Ние не разполагаме с техните възможности.
— Глупости! Ние вероятно сме много по-умни и познаваме обстановката по-добре от тях. Трябва ни само малко повече решителност.
След тези думи тя се сбогува и си тръгна.
Когато Джоана и Меган се върнаха от разходка, показах на Меган своята китайска рисунка. Лицето й светна.
— Божествена е, нали? — възкликна тя.
— И аз така мисля.
Челото й започна да се набръчква по начин, който вече познавах много добре.
— Обаче няма да е никак лесно.
— Да бездействаш?
— Не, не да бездействаш — да се радваш на безделието. Трябва да си много стар… — Тя млъкна.
— Той наистина е стар човек — казах.
— Нямам предвид стар като възрастен. Искам да кажа стар по… по…
— Искаш да кажеш, че човек трябва да достигне висша степен на цивилизованост и изтънченост, за да може да възприема живота по този начин. Мисля, че ще обогатя твоето образование, като ти прочета сто поеми, преведени от китайски, Меган.
3.
Малко по-късно през същия ден срещнах Симингтън.
— Нали не възразявате, ако задържим Меган още известно време с нас? — попитах. — Правят си чудесна компания с Джоана, а тя често се чувства самотна без приятелките си.
— О, м-м-м, Меган? О, да, да, много добре постъпихте, господин Бъртън.
В този момент Симингтън ми стана безкрайно неприятен и никога не успях да се освободя от това чувство. Той толкова очевидно бе забравил за съществуването на Меган. Не бих имал нищо напротив, ако я мразеше — един съпруг често ревнува съпругата от децата от предишния й брак, но той просто не я забелязваше. Нещо като човек, които не обича кучета, а има куче в къщата си. Забелязва бедното животинче само когато се препъне в него и тогава го ругае, понякога го милва разсеяно, ако то му се умилква. Пълното безразличие на Симингтън към доведената му дъщеря ме вбеси.
— Какво смятате да правите с нея? — попитах.
— С кого, с Меган?
Той ме погледна изненадано.
— Е, Меган ще продължи да живее с нас. В края на краищата това е и неин дом, естествено.
Моята баба, която много обичах и уважавах, често пееше стари песни, акомпанирайки си с китара. Помня, че една от тях завършваше така:
Прибрах се в къщата на хълма, тананикайки си тази песен.
4.
Емили Бартън ни посети, когато току-що бяхме приключили със следобедния чай.
Искаше да разговаряме за градината. Излязохме навън и около половин час слушах наставления за лехи, цветя, трева и дървета. Когато се връщахме към къщата, тя прошепна:
— Надявам се, че това дете, че тя не е силно разстроена от ужасната трагедия?
— Смъртта на майка й ли имате предвид?
— Да, разбира се. Но в действителност исках да изтъкна неприятностите зад нея.
Стана ми интересно. Поисках да узная каква е реакцията на госпожица Бартън.
— А вие какво мислите за тази история? Вярна ли е според вас?
— О, не, не, със сигурност не е вярно. Аз съм уверена, че госпожа Симингтън никога не е… че той не беше… — Малката стара госпожица бе цялата порозовяла и объркана. — Искам да кажа, че не е вярно. Въпреки това обаче може би е било присъда.