— Присъда?
Бях изключително озадачен.
Бузите на Емили Бартън червенееха като бузите на овчарките от дрезденски порцелан, с които толкова се гордееше господин Пай.
— Имам усещането, че всички тези отвратителни писма, всичката болка и беди, които причиняват, са изпратени с определена цел.
— Съвсем сигурно с определена цел — съгласих се мрачно.
— Не, не. Господин Бъртън, вие ме разбирате погрешно. Аз не говоря за обърканото същество, което ги пише — може би е съвсем луд. Искам да кажа, че те са насочени от… от Провидението! Да събудят у нас съзнанието за собствените ни недостатъци.
Възразих:
— Не вярвам Всевишният да избере толкова подло оръжие.
Тя промърмори, че пътищата Господни са неведоми.
— Не мога да се съглася — отговорих. — Съществува много силна тенденция да се приписват на Бог злините, които човек създава по своя свободна воля. Може би Сатаната, но Бог няма нужда да ни наказва, госпожице Бартън. Ние сме толкова ангажирани сами да се наказваме.
— Не мога да проумея защо някой желае всичко това?
Свих рамене.
— Изкривено съзнание.
— Много тъжно.
— На мен не ми изглежда тъжно. Престъпно е и заслужава най-строго наказание.
Бузите на добрата женица бяха побелели като истински порцелан.
— Но защо, господин Бъртън, защо? Какво удоволствие може да се изпита от това?
— Нищо, което вие или аз можем да разберем, слава Богу.
Емили Бартън понижи глас:
— Говорят за госпожа Клийт — но аз не вярвам.
Поклатих глава. Тя продължи възбудено:
— Нищо от този род не се е случвало досега — поне аз не помня. Обществото ни беше толкова щастливо. Какво ли би казала майка ми? Е, поне да се благодарим, че й беше спестено това нещастие.
Доколкото знаех, старата госпожа Бартън е имала достатъчно твърд характер и вероятно, ако беше жива, настоящите събития щяха по-скоро да я забавляват, отколкото да й причинят страдание.
Емили добави:
— Аз съм много притеснена.
— Вие… получавали ли сте писмо?
Тя цялата пламна.
— О, не, не. О, това би било ужасно!
Побързах да се извиня, но тя си тръгна.
Влязох в къщата. Джоана седеше до камината във всекидневната, която току-що бе запалена, защото все още вечерите бяха студени.
В ръката си държеше разтворено писмо.
Когато влязох в стаята, тя бързо обърна глава към мен.
— Джери, току-що намерих това анонимно писмо в пощата. Започва така: „Ти, боядисана кукло…“
— И какво още?
Тя направи физиономия.
— Същата кал.
Хвърли писмото в огъня. С бързо движение, от което ме заболя гърбът, го измъкнах от пламъците.
— Не — казах. — Може би ще ни потрябва.
— Да ни потрябва?
— За полицията.
5.
На следващата сутрин ни посети суперинтендант Неш. От момента, в който го видях, изпитах към него силна симпатия. Беше висок, с военна стойка, със спокоен, замислен поглед и прямо, предразполагащо държание — най-добрият тип провинциален офицер от криминалната полиция. Той поздрави:
— Добро утро, господин Бъртън. Предполагам, че се досещате за целта на посещението ми.
— Да, предполагам, че сте се заели с анонимните писма?
Неш кимна.
— Разбрах, че и вие сте получили анонимно писмо?
— Точно така, малко след като пристигнахме.
— Какво точно беше съдържанието му?
За миг се замислих, след това най-добросъвестно повторих съдържанието на писмото, като се стараех да бъда максимално точен.
Суперинтендант Неш ме слушаше с каменно лице, без да издава никакви емоции. Когато приключих, той каза:
— Ясно. Не запазихте ли това писмо, господин Бъртън?
— Съжалявам. Не го запазих. Виждате ли, тогава помислих, че това е случаен израз на омраза към новодошлите.
Полицаят кимна с разбиране и отбеляза:
— Жалко.
Всички ние имаме моменти, когато се наслаждаваме от драматизма на ситуацията. Това бе моят миг:
— Обаче — направих пауза — сестра ми получи анонимно писмо вчера. Успях навреме да го спася от огъня.
— Благодаря ви, господин Бъртън. Постъпили сте предвидливо.