Грейвс мигновено реагира:
— Разбира се, че сте прав, сър. В нито едно от писмата, с които разполагаме, не проличава, че авторът разполага с конкретна информация. Те са слепи, безпочвени обвинения. Няма опит за изнудване. Не се усеща някакъв религиозен фанатизъм — често имаме такива случаи. Съдържанието на тези анонимни писма е чиста проба секс и злоба! А това неизбежно ще ни помогне да открием престъпника.
Симингтън се изправи. При все, че беше сдържан и лишен от емоции човек, устните му трепереха.
— Надявам се скоро да заловите авторката на тази мръсотия. Тя уби жена ми. Все едно, че я прободе в сърцето със собствената си ръка.
Той мълча известно време, после добави:
— Чудя се, как ли се чувства сега?
Излезе от стаята, без да дочака отговор на въпроса си.
— Как ли се чувства, Грифит? — попитах аз. Струваше ми се, че отговорът е в неговата сфера на знание.
— Един Бог знае. Може би съжалява. От друга страна, може би се наслаждава на силата си. Възможно е смъртта на госпожа Симингтън да се е превърнала в храна за нейната мания.
— Дано не е така. — Потреперих от ужас. — Защото в такъв случай тя ще…
Поколебах се, но Неш довърши мисълта ми:
— Тя ще опита отново? Господин Бъртън, от гледна точка на нашето разследване ще бъде най-добре, ако подобно нещо се случи. Лисицата винаги се връща в пилчарника, нали?
— Но тя трябва да е луда, за да продължава — възкликнах аз.
— Тя ще продължи — каза Грейвс. — Те винаги го правят. Това е порок, трябва да знаете, порок, от който много трудно можеш да се освободиш.
Поклатих глава с отвращение. Попитах дали съм още необходим. Исках да изляза на чист въздух, атмосферата в стаята бе заредена с ужас, който ме задушаваше.
— Не, това е всичко, господин Бъртън — каза суперинтендант Неш. — Само не забравяйте да си държите очите отворени и се постарайте да подканяте всички да предават в участъка получените анонимни писма.
Кимнах с разбиране.
— Имам впечатлението, че едва ли има жител на градчето, който да не е получил такова писмо.
Грейвс се намеси:
— Нещо ми хрумна! — Той леко наклони глава на една страна и ме попита: — Знаете ли със сигурност дали има човек, който не е получавал анонимно писмо?
— Интересен въпрос! Нима мислите, че цялото население ми се доверява и споделя с мен личните си проблеми?
— Не, не, господин Бъртън, смисълът на думите ми беше дали случайно вие със сигурност знаете или предполагате, че определена личност не е получила такова писмо.
— В действителност мога да приема, че знам — казах и предадох дума по дума вчерашния си разговор с Емили Бартън и нейните реакции.
Грейвс слушаше със застинало лице и накрая заяви:
— Мисля, че това ще е от полза. Ще си го отбележа.
Суперинтендант Неш предложи да ме откара обратно до „Литъл Фърз“, но аз отказах. Напоследък се стараех да ходя колкото се може повече пеша, защото имах усещането, че след всяка разходка организмът ми укрепва.
Излязох под лъчите на следобедното слънце придружен от Оуен Грифит. Когато бяхме вече на улицата, не можах да се въздържа и изругах:
— И това било тихо и спокойно място, където човек може да лекува раните си и да се припича безгрижно на слънце. Тук прелива от мръсотия и отрова, а изглежда мирно, тихо и невинно като в райска градина.
— Дори и там — отбеляза Оуен сухо — е имало една змия.
— Виж, Оуен, според теб те знаят ли нещо наистина? Дали изобщо имат идея кой е виновникът?
— Не съм сигурен. Разбира се, полицаите имат богат опит. Изглеждат толкова откровени и въпреки това не ти казват нищо конкретно.
— Да. А Неш е доста приятен човек.
— И е много способен.
— Ако на някого тук му хлопа дъската, ти си длъжен да знаеш — възкликнах с горчивина. Бях със съзнанието, че тези думи могат да прозвучат обидно за Оуен.
Грифит поклати глава. Изглеждаше обезкуражен. Не само това — беше разтревожен. Зачудих се дали не се досеща за нещо, но не желае да го сподели.