— Заявих, че няма да влизам — заобяснява госпожица Грифит, — въпреки че аз самата не разбирам каква е разликата дали ще разговаряш с хората на входа или вътре в къщата им. Както и да е, дойдох да попитам госпожица Бъртън дали може да участва с някои зеленчуци от градината ви в благотворителната разпродажба за „Червения кръст“, която организираме на главната улица. Ако има възможност, ще се обадя на Оуен да дойде да ги вземе с колата.
— Много рано сте тръгнали — обадих се аз.
— Ранно пиле рано пее — бодро отговори тя. — По това време всички са си у дома. Оттук отивам у господин Пай. А на обяд ще ходя в Брентън с „Водачките“.
— Вашата енергия ме кара да се чувствам ужасно уморен.
В този момент телефонът иззвъня и аз се отправих към дъното на хола, оставяйки Джоана смутено да изрежда имена на зеленчуци, демонстрирайки пълното си невежество по отношение на градината.
— Да? — казах в телефонната слушалка.
От другия край на линията чувах дълбоко дишане, след това колеблив женски глас възкликна:
— О!
— Да? — повторих окуражително.
— О! Това ли… Това ли… Искам да кажа, това ли е „Литъл Фърз“? — попита тя разтревожено.
— Това е „Литъл Фърз“.
— О! — Очевидно жената започваше така всяка своя мисъл. Тя запита предпазливо: — Ще мога ли да разговарям за малко с Партридж?
— Разбира се. За кого да съобщя?
— О! Кажете й, че се обажда Агнес. Агнес Пате.
— Агнес Пате?
— Точно така.
Едва се въздържах да не обявя: „Аз пък съм Доналд Патока.“ Оставих слушалката и извиках към стълбищата, където чувах, че тропа грижовната ни прислужница:
— Партридж. Партридж.
Тя се появи с метла в ръката, физиономията й ясно казваше: „Какво пък си решил да искаш точно сега?“, но попита с уважение:
— Да, сър?
— Агнес Пате желае да разговаря с теб по телефона.
— Извинете, сър?
Повиших глас:
— Агнес Пате.
Повторих името както го бях чул. Но тя го произнесе правилно:
— Агнес Потер? Какво ли пък иска?
Очевидно притеснена, Партридж остави внимателно метлата до стената и запристъпва надолу по стъпалата. Колосаната й престилка на цветя шумолеше разтревожено при всяка стъпка.
Незабелязано от Еме се шмугнах в трапезарията, където Меган похапваше пържени бъбреци и бекон. За разлика от Еме тя не излъчваше „бодро утринно настроение“. Отговори троснато на поздрава ми и продължи да се храни мълчаливо.
Разтворих сутрешния вестник. След малко влезе Джоана. Изглеждаше малко разстроена.
— Уф! — строполи се тя на стола си. — Толкова рано и вече съм уморена. Отгоре на всичко мисля, че ужасно се изложих. Оказа се, че изобщо не познавам градината и какво кога расте. По това време няма ли зелен боб?
— Август — обади се Меган.
— Добре де, но в Лондон можеш да си купиш по всяко време — оправда се сестра ми.
— В консерви, мило глупаче — поправих я аз. — Или замразен. Носят го с кораби от топлите страни.
— Като слоновата кост, маймуните и пауните? — попита сестра ми.
— Съвсем вярно.
— Аз бих си поискала паун — каза Джоана замечтано.
— А аз искам да си имам маймунка — намеси се Меган.
Докато замислено белеше един портокал, Джоана рече:
— Чудя се какво ли би било да съм на мястото на Еме Грифит? Винаги заредена с енергия, пращяща от здраве и доволна от живота. Как мислиш, дали понякога се чувства уморена, потисната, копнееща?
Казах, че съм сигурен, че Еме Грифит е неспособна да копнее, за каквото и да е, и през отворения френски прозорец последвах Меган на верандата.
Докато пълнех лулата, в трапезарията влезе Партридж. Чух я да пита:
— Ще може ли да поговоря с вас, госпожице?
„Боже мой — помислих. — Надявам се, че Партридж не възнамерява да си подаде оставката. Ако го направи, Емили Бартън никога няма да ни прости.“ Прислужницата продължи:
— Трябва да се извиня, госпожице, за това, че ми позвъниха по телефона. Искам да кажа, младото момиче, което ми се обади, би трябвало да знае, че това не е редно. Аз никога не съм си позволявала да използвам телефона или да разрешавам на познатите си да ми се обаждат и много съжалявам, че подобно нещо се случи, да не говорим за неудобството, което бе причинено на господина да се обажда, да се налага да ме вика и тъй нататък.