— Знаеш ли, мила, тя наистина е много странна жена. Нещата, които понякога казва…
Попитах я какви неща има предвид.
— О, не знам точно. Толкова неочаквани неща, а и начинът, по който те гледа, като че ли не си ти там, а някой друг — струва ми се, че не се изразявам правилно, но е много трудно да обясня точното впечатление, което тя оставя у мен. И освен това тя не би се — как да кажа — не би се намесила в нищо. Има толкова много случаи, когато жената на викария може да даде съвет — и дори може би да даде утешение. Да повдигне духа на хората и да ги накара да следват пътя си. Хората биха я слушали. Сигурна съм в това, те изпитват страхопочитание към нея. Но тя не иска да се меси в тези неща и стои настрана. Има и този странен навик да проявява съжаление към най-недостойни хора.
— Това е интересно — казах аз. Разменихме погледи с Джоана.
— И въпреки това тя е жена от много добро семейство. Преди да се омъжи, беше госпожица Фероуей от Белпат, много добро семейство, но тези стари семейства понякога са много странни. Така ми се струва на мен може би. Но тя се е посветила на мъжа си, който е човек с много фин интелект. Понякога ми се струва, че само го похабява в такова малко градче като нашето. Добър човек и много честен е нашият викарий, въпреки че намирам навика му да цитира непрекъснато на латински за много объркващ.
— Точно така — пламенно я подкрепих аз.
— Джери получи скъпо образование в светско училище, така че трудно може да разбира латински, когато му се случи да го чуе — добави Джоана.
Споменаването на думата образование пренесе мислите на госпожица Бартън в съвсем нова посока.
— Учителката ни тук е една от най-неприятните млади жени, които съм срещала — каза тя. — Доста червена, страхувам се. — Тя понижи гласа си при споменаването на думата „червена“.
По-късно, когато се прибирахме вкъщи, Джоана ми каза:
— Много е сладка.
5.
По време на вечерята Джоана попита Партридж дали партито й е имало успех.
Лицето на Партридж почервеня и тя застана още по-изправена, ако изобщо би могла да го направи.
— Благодаря ви госпожице, но Агнес изобщо не се появи.
— О, съжалявам.
— За мен това няма значение — отвърна прислужницата. Беше толкова изпълнена с възмущение, че изрази недоволството си пред нас: — Не мислех да я каня! Самата тя се обади по телефона, каза, че имала нещо, което би могла да сподели с мен, и понеже днес бил свободният й ден, помоли да дойде и да си поприказваме. И аз се съгласих, тъй като получих позволение от вас. И след всичко това нито следа от нея? Нито дума за извинение, макар да си мисля, че утре сутринта ще получа пощенска картичка, в която ще се извини за случилото се. Днешните момичета не си знаят мястото, просто не знаят как да се държат.
Джоана се помъчи да смекчи наранените чувства на Партридж.
— Може би не се е чувствала добре. Не позвънихте ли да разберете?
Партридж отново изпъчи гърди.
— Не, госпожице, не го направих. Наистина не го направих. Ако Агнес иска да се държи невъзпитано, това си е нейна работа, но когато се видим, ще й обясня някои неща.
Партридж излезе от стаята все още зачервена от смущение. С Джоана избухнахме в смях.
— Най-вероятният случай от книгата „Съветите на леля Нанси“ — казах аз. — „Моят приятел е много студен към мен, какво би трябвало да направя?“ Биха могли да извикат Партридж за съвети. Всъщност, надявам се, че сега Агнес и приятелят й са една от тези безделни двойки, прикрили се в най-затънтените и тъмни места, на които внезапно налиташ. Карат те да се чувстваш ужасно неудобно, но те не ти обръщат никакво внимание.
Джоана също се засмя и каза, че се надява всичко да е така, както го казвам.
Започнахме да говорим за анонимните писма и да се чудим как се чувстват Неш и меланхоличният Грейвс.
— Днес се навършва точно една седмица — каза Джоана — от самоубийството на госпожа Симингтън. Мисля, че вече би трябвало да са се добрали до нещо.
Отговорих й нещо неясно. Някъде дълбоко в мен беше започнало да расте нещо несигурно и мъгляво. По някакъв начин то беше свързано с думите на Джоана „точно една седмица“. Чувствах, че трябва някак си да съпоставя нещата. Може би неслучайно в главата ми се беше загнездило съмнение.