Както и да е, всичко вече се бе задействало. Чувството за несигурност се бе засилило и беше преминало в нещо като страх.
Джоана внезапно забеляза, че не слушам остроумните й забележки за хората в селото.
— Какво става. Джери?
Не отговорих. Умът ми беше зает да подрежда парчетата от мозайката.
Самоубийството на госпожа Симингтън… Тя е била сама вкъщи този следобед… Сама, защото прислужницата е имала свободен ден… Точно преди седмица.
— Джери, какво…
Аз я прекъснах:
— Джоана, прислужниците имат само един свободен ден през седмицата, нали така?
— Да, и една събота всяка втора седмица. Но какво…
— Съботите нямат значение. Но всяка седмица са свободни в един и същи ден, нали?
— Да. Обикновено така се прави.
Тя ме гледаше с любопитство. Явно не схващаше посоката на разсъжденията ми. Прекосих стаята и позвъних на звънеца. Партридж влезе в стаята.
— Кажете ми — попитах я аз, — тази Агнес Потер, тя работи ли някъде?
— Да, сър. При госпожа Симингтън. Всъщност сега вече е при господин Симингтън след нещастното събитие.
Поех дълбоко въздух, погледнах към часовника — беше десет и половина.
— Дали вече се е прибрала, Партридж, как мислите?
Тя ме погледна подозрително.
— Да, сър. Там прислужниците трябва да се приберат в десет. Господин Симингтън е доста старомоден за тези неща.
— Ще се обадя по телефона — казах аз.
Отидох в хола, последван от Партридж и Джоана. Партридж изглеждаше разярена, а сестра ми — учудена.
— Какво ще правиш, Джери? — попита ме тя, докато избирах номера.
— Искам да се уверя, че момичето се е прибрало живо и здраво.
Прислужницата изсумтя — не каза нищо, просто изсумтя. Но аз пет пари не давах за това.
Елзи Холанд отговори на обаждането ми.
— Съжалявам, ако съм ви събудил — казах. — Обажда се Джери Бъртън. Прислужничката ви Агнес върна ли се вече?
Едва когато произнесох тези думи, се почувствах малко глупаво. А ако момичето се беше върнало и всичко беше наред, как, по дяволите, бих обяснил повода за обаждането си. Трябваше да накарам Джоана да попита, макар че и тогава щеше да има нужда от някакво малко обяснение. Вече виждах пред себе си нова вълна, обхванала Лимсток, като на прицел този път щяхме да бъдем аз и непознатата за мен Агнес Потер. Гласът на Елзи Холанд естествено звучеше много изненадано:
— Агнес? О, тя сигурно вече е тук…
Почувствах се като глупак, но не престанах да упорствам:
— Имате ли нещо против просто да проверите дали се е прибрала, госпожице Холанд?
Едно нещо може със сигурност да се признае на гувернантките — свикнали са да изпълняват нещата, които им се казват. И без да задават въпроса защо! Елзи Холанд постави телефонната слушалка до телефона и послушно отиде да провери.
След две минути отново чух гласа й:
— Още ли сте на линията господин Бъртън?
— Да.
— Всъщност, Агнес още не се е върнала.
От другия край на линията чувах гласове и след момент се обади господин Симингтън:
— Ало, Бъртън, какво има?
— Прислужницата ви Агнес още ли не се е прибрала?
— Да, така е. Госпожица Холанд току-що провери. Какво има? Да не би да се е случил някакъв инцидент с нея?
— Не е имало инцидент — отговорих аз.
— Искате да кажете, че имате основание да вярвате, че нещо се е случило на момичето?
— Няма да се учудя — отговорих мрачно.
Осма глава
1.
Тази нощ спах зле. Мисля, че даже и насън загадките се въртяха в ума ми. Сигурен бях, че ако бях оставил мозъка си да се справи с това, бих могъл да открия всичко. Иначе защо тези фрагменти толкова настоятелно се въртяха в главата ми.
Колко много знаем? Много повече, отколкото си мислим, че знаем. Но само да можем да проникнем до това потискано знание. То е там, но не можем да го достигнем.
Легнах си, въртях се, опитвайки се да заспя, но загадката измъчваше уморения ми ум.
Имаше пътека, по която бих могъл да достигна, само да можех да я намеря. Трябваше да разбера кой пише тези проклети писма. Някъде имаше следа, само да можех да се добера до нея…