— Е, и?
— Господин Бъртън, кухнята е в задната част на къщата, но има и един много малък прозорец, който гледа към улицата, както и стаята, където се намираме сега. Има само една врата за влизане. Влизаш оттам и продължаваш към външната врата или по пътеката към задната врата на къщата. — Той замълча. — Сега ще ви кажа нещо. Това писмо, което е било адресирано до госпожа Симингтън, не е дошло по пощата. Върху плика беше залепена стара марка и печатът беше подправен, за да се създаде впечатлението, че е било оставено от пощальона заедно с останалата следобедна поща. Но всъщност не е дошло с пощата. Разбирате ли какво може да означава това?
— Означава, че е донесено от някого — разсъждавах на глас — и пуснато в кутията, преди да е пристигнала следобедната поща. Целта е била да се смеси с останалите писма.
— Точно така, следобедната поща идва около четири без петнайсет. Теорията ни е, че момичето е било в къщата, гледало е през прозореца (той е закрит с храсти, но през него се вижда много добре) и е очаквало младият мъж да се върне и да се извини.
— И така е видяла кой е пуснал това писмо? — казах аз.
— Това са моите предположения, господин Бъртън, но естествено може и да греша.
— Не, не мисля така. Обяснението е просто и убедително и то ни дава да разберем, че Агнес е знаела кой е авторът на анонимното писмо.
— Да.
— Но тогава, защо не е… — Замълчах замислено.
Неш бързо продължи:
— Както го виждам аз, момичето не е разбрало какво вижда. Не в началото. Някой оставил писмо в кутията, да, но този някой е бил човек, за когото тя не би си помислила, че може да има каквато и да е връзка с това писмо. Бил е човек, който от нейна гледна точка е бил извън подозрение. Но колкото повече е мислела за това, толкова по-несигурна се е чувствала. Може би е било най-добре да го сподели с някого? В уплахата и смущението си се е сетила за госпожица Партридж, която, доколкото разбрах, е властна натура. Агнес е имала пълно доверие на думите и преценките й. И тя е решила да попита Партридж как трябва да постъпи.
— Да — рекох замислено. — Всичко се връзва добре. И някак си господин Отровно перо е разбрал за това. Как го е разбрал, суперинтендант?
— Не сте свикнали да живеете в провинцията, господин Бъртън. Направо е чудо как всичко се научава веднага. Първо имаме телефонното обаждане. Кой отговори от вашата къща?
Помислих за миг:
— Аз отговорих. След това извиках Партридж да се обади.
— Споменахте ли името на момичето?
— Да, споменах го.
— Кой друг ви е чул?
— Може би сестра ми или госпожица Грифит.
— А, госпожица Грифит. Какво е правила при вас?
Обясних му.
— Каза, че след нас ще посети господин Пай.
Суперинтендант Неш кимна.
— Значи има два пътя, по които новината се е разпространила.
Погледнах го скептично.
— В тези места всичко е новина. Ще бъдете изненадан, но ако на майката на шивачката й излезе ечемик на окото, цялото градче научава мигновено! А може и да се е получило така — госпожица Холанд или Роуз са чули какво е казала Агнес. Освен това да не забравяме Фред Рендел — от него може да е тръгнала новината, че тя се е върнала в къщата през този следобед.
Потреперих. Гледах през прозореца. Виждах моравата пред къщата, алеята и ниската входна врата.
Някой бе отворил вратата, беше се приближил спокойно до входа и бе пуснал писмо в пощенската кутия. Виждах неясните очертания на жената — лицето със сигурност трябваше да ми е познато.
Неш продължаваше:
— Така или иначе, това стеснява значително кръга на заподозрените. Винаги е така и винаги залавяме виновника. А в този случай заподозрените няма да са чак толкова много.
— Искате да кажете…
— Отпадат от подозрение всички чиновнички, които през този следобед са били на работа. Също и учителките. И медицинската сестра. Знам къде е била вчера. Не че някога съм подозирал някоя от изброените, но поне сега съм сигурен. Вижте, господин Бъртън, сега вече разполагаме с два точно определени интервала от време и ще се концентрираме върху тях — вчера следобед и същия следобед точно преди една седмица. В деня на смъртта на госпожа Симингтън това е било да речем между три и петнайсет (възможно най-ранното време, когато Агнес е могла да се прибере след скарването си с Рендел) и четири часа, когато пристига следобедната поща (това време мога да уточня с пощальона). А вчера следобед — от три без десет (когато госпожица Меган е напуснала къщата) до три и половина, по-вероятно три и четвърт, защото Агнес все още не се е била преоблякла.