— Какво мислите, че се е случило вчера?
Той направи гримаса:
— Какво мисля? Мисля, че някоя дама се е приближила небрежно до входната врата и е извършила престъплението спокойно, с усмивка на уста. Може да е носила пакет или нещо друго за Меган или госпожица Холанд и когато Агнес се е обърнала с гръб към нея, я е ударила по главата.
— С какво?
Неш тъжно се усмихна.
— Тук жените предпочитат да носят доста по-големи чанти, отколкото в Лондон. Никой не може да каже какво е носила в чантата си.
— И след това я пробожда в шията и я набутва в бюфета под стълбите? Не е ли това доста тежка работа за жена?
Неш ме погледна с доста странна физиономия, но все пак отговори:
— Жената, която търсим не е нормална, а такива хора често демонстрират забележителна сила. А Агнес не беше много едро момиче. — Той мълча известно време, а след това попита: — Какво е накарало госпожица Меган да погледне в този бюфет?
— Някакъв инстинкт — отговорих. — Но защо е било необходимо да се скрива трупът в бюфета? Какъв е смисълът на подобно действие?
— Колкото по-късно се намери тялото, толкова по-трудно ще бъде да се определи часът на смъртта. Ако госпожица Холанд например го бе намерила веднага след като се е върнала, за лекаря нямаше да е проблем да определи часа на смъртта с точност до десет минути, а това не би се понравило на нашата дама.
Аз помислих за момент и попитах:
— Но ако Агнес е подозирала тази жена?
— Не я е подозирала. Не е стигнала чак дотам. Само е мислела, че това е странно. Смятам, че е била не особено съобразително момиче и е имала само смътно подозрение и чувство, че нещо не е наред. Със сигурност не е подозирала, че жената пред нея е способна да извърши убийство.
— Подозирахте ли нещо такова? — попитах.
Неш поклати глава. Отговори ми с глас, изпълнен с гняв:
— Трябваше да се досетя. Това самоубийство е изплашило Отровното перо. Тя се е объркала. Страхът, господин Бъртън, не е чувство, което може да бъде пресметнато.
— Да, страх. Това беше нещото, което трябваше да предвидим. Страх — в един болен мозък…
— Виждате ли — отговори суперинтендантът Неш и някак си думите му направиха цялата история да изглежда ужасна. — Ние сме изправени срещу жена, която е уважавана, с добро социално положение и в чиято добродетелност никой не се съмнява.
3.
След това Неш каза, че иска да разпита отново Роуз, а аз го попитах малко стеснително дали мога да присъствам. За моя изненада той се съгласи доста охотно:
— Много се радвам на помощта ви, господин Бъртън, ако мога така да се изразя.
— Звучи малко подозрително — отговорих. — В книгите, когато детективът покани някого да му помага, обикновено този човек е самият убиец.
Неш се разсмя.
— Вие не сте човекът, който е писал анонимните писма, господин Бъртън. Наистина можете да ми бъдете от полза — добави.
— Благодаря ви, но не виждам защо?
— Защото тук сте чужденец. Нямате никаква предубеденост за хората наоколо, но в същото време имате възможността да научавате различни неща, както бих се изразил, по социален път.
— Убиецът е с добро социално положение — промърморих.
— Точно така.
— Аз ще бъда шпионин в крепостта?
— Имате ли някакви възражения?
Помислих за момент:
— Не, нямам. Ако наоколо обикаля опасен психопат, който кара беззащитни жени да се самоубиват и разбива главите на млади прислужници, то тогава не съм против да свърша малко мръсна работа, за да го вкараме зад решетките.
— Имате чувство за отговорност, сър. И нека ви предупредя, че човекът, когото търсим, е опасен. Той е опасен като гърмяща змия, кобра и черна мамба, взети заедно.