Джоана започна да се смее:
— Ти си бил прав за грима ми, Джери. Предполагам, че наистина ме вземат за жена с леко поведение.
— Това — добавих — в съчетание с факта, че баща ни беше висок, тъмен мъж с дълго, тясно лице, а майка ни — русокосо, синеоко, нежно, мило създание. Аз приличам на него, а ти — на нея.
Тя кимна замислено:
— Да, никак не си приличаме. Никой не би ни взел за брат и сестра.
— А някой със сигурност е решил да направи капитал от това.
Джоана обяви, че смята цялата история за изключително смешна.
Като поклащаше замислено писмото, тя попита какво ще правим с него.
— Мисля, че най-правилната процедура ще бъде да го хвърлим в огъня с остро възклицание на отвращение.
Подкрепих думите си с действия, които Джоана аплодира:
— Направи го великолепно. Трябвало е да станеш актьор. Хубаво е, че имаме камина, нали?
— Права си, кошчето за боклук щеше да бъде далеч не толкова драматично — съгласих се. — Разбира се, можех да го запаля и да гледам как гори бавно — или бавно да гледам как гори.
— Да, но нали знаеш, че обикновено, когато искаш да изгориш нещо, то не гори. Можеше да се наложи да драскаш клечка след клечка.
С това изчерпихме всички шеги около необичайната случка.
Сестра ми се изправи и отиде до прозореца. След това изведнъж се обърна и рязко попита:
— Чудя се кой ли го е написал.
— Вероятно никога няма да разберем.
— Да, вероятно.
Тя дълго мълча, след това каза:
— Като се замислиш, не е чак толкова смешно. Знаеш ли, мислех, че те… те ни харесват.
— Харесват ни. Според мен това е някой идиот, който е на път да откачи напълно.
— Дано да е така. Уф, отвратително!
След тези думи тя излезе на слънце. Докато пушех лулата си след закуска, си помислих, че беше съвсем права. Наистина беше отвратително. Някой ни мразеше за това, че бяхме дошли тук, някой мразеше младата, свежа красота на Джоана — някой искаше да ни нарани. Да се надсмиваме над случилото се може би беше най-правилно, но всъщност съвсем не беше смешно…
Тази сутрин дойде доктор Грифит. Бях се договорил с него да ме преглежда всяка седмица. Харесвах Оуен Грифит. Беше тромав човек, който се движеше непохватно, но имаше внимателни и сръчни ръце. Говореше бързо, на пресекулки и бе доста свенлив.
Според него възстановяването ми беше окуражително. После добави:
— Чувствате се добре, нали? Въобразявам ли си или наистина нещо ви боли тази сутрин?
— Не, не е точно така. С кафето на закуска пристигна едно мръсно анонимно писмо, от което все още изпитвам неприятен вкус в устата.
Той пусна чантата си на пода. Лицето му изразяваше възбуда.
— Нима и вие сте получили едно от тях?
Стана ми интересно.
— Значи и други хора получават анонимни писма, така ли?
— Да. От известно време.
— О — казах, — разбирам. Бях останал с впечатлението, че присъствието ни тук е нежелано.
— Не, не, нищо подобно. Обаче… — Той се запъна, после продължи: — Какво пишеше в писмото? Понеже… — Изведнъж се изчерви, изглеждаше много притеснен. — Може би не би трябвало да питам?
— С удоволствие ще ви кажа. Пишеше, че готината мадама, която съм довел със себе си, изобщо не ми е сестра. И това е, ако мога да се изразя така, бодлеризираната версия.
На тъмното му лице се изписа гняв.
— Възмутително! Сестра ви… Тя не се ли притесни?
— Джоана може да изглежда като ангел небесен, но е изключително съвременно момиче и не се трогва лесно. Намери писмото забавно. Досега подобно нещо не се бе случвало нито на мен, нито на нея.
— Слава Богу! — възкликна Грифит.
— И в края на краищата според мен това е единствено правилното отношение — добавих твърдо. — Смехория, граничеща с абсурд.
— Да — вметна Оуен Грифит. — Единствено…
— Точно така — прекъснах го. — „Единствено“ е точната дума!
Без да се засегне, той продължи мисълта си:
— Бедата е там, че това нещо започна да придобива все по-широки размери.
— Мога да си представя.
— Трябва да знаете, че вероятно се отнася за патологичен случай.
Кимнах.
— Имате ли някаква представа кой може да е анонимният извършител?
— Не. А бих желал да зная. Искате ли малко теория? Обикновено анонимните писма се изпращат по две основни причини — или е конкретно насочена срещу един човек или група хора, с една дума, мотивирана е — някой мрази (или си въобразява, че мрази) някого и избира особено долен и подъл начин да задоволява това си чувство. Постъпката може да е грозна и отблъскваща, но не е задължително извършителят да е луд. Обикновено този тип се открива лесно — уволнен прислужник, ревнива съпруга и тъй нататък. Но ако омразата е обща, не конкретно насочена, става много опасно. Писмата се изпращат безразборно и служат за удовлетворяване на някакво голямо разочарование на автора. И както вече казах, тези хора са определено патологични случаи. Тяхната лудост непрекъснато нараства. Те не могат да спрат. Накрая, разбира се, ги залавят — най-често това са хора, за които е невероятно да се предположи, че са способни на подобни постъпки, но фактът си е факт. Миналата година в другия край на страната беше избухнала подобна епидемия — оказа се, че авторката е началничката на тъкачното отделение в една голяма текстилна фабрика. Тиха, скромна жена, работела във фабриката от дълги години. Спомням си и за друг случай при предишната ми практика в Северна Англия — но там се отнасяше за лична, целенасочена омраза. С една дума, запознат съм донякъде с тези проблеми и съвсем откровено, в този случай съм изплашен.