— В колко часа се прибрахте?
— Беше пет без десет. Качих децата горе и се заех да приготвям чая за тях. Господин Симингтън се прибра точно в пет и аз веднага слязох, за да му сервирам, но той предпочете да дойде при нас в детската стая. Момчетата бяха толкова доволни. След това всички играхме на сляпа баба. Сега изглежда толкова ужасно — през цялото време бедното момиче е стояло напъхано в бюфета.
— Някой използва ли този бюфет?
— Не, там държим само непотребни вехтории. Може би никой не е надничал в него от месеци.
— Разбирам. А когато се върнахте, не забелязахте ли нещо необичайно?
Ясните сини очи на Елзи се разтвориха широко.
— О, не, господин суперинтендант, съвсем нищо. Всичко си беше както обикновено. И това именно го прави толкова ужасно!
— А предната седмица?
— Имате предвид деня, в който госпожа Симингтън… — Тя деликатно не продължи.
— Да.
— О, това беше ужасно, ужасно!
— Да, да, знам. И тогава ли ви нямаше цял следобед?
— Да, аз винаги извеждам момчетата, щом времето позволява. Сутрин учим уроците. През този ден ходихме до блатото. Спомням си, че беше дълга разходка. Изплаших се, че съм закъсняла, защото, когато бяхме на входната врата, видях господин Симингтън да се прибира, а аз още не бях сложила водата за чая да завира. Беше точно пет без десет.
— Защо не се качихте горе при госпожа Симингтън?
— Никога не го правя, по-точно правех. Тя обикновено си почиваше следобед. Имаше невралгия, обикновено се чувстваше зле след ядене. Доктор Грифит й беше предписал нещо против главоболие. Следобед тя винаги си лягаше и се опитваше да спи.
Неш попита небрежно:
— Значи никой не й вземаше пощата следобед?
— Следобедната поща? Не, аз надзъртах в пощенската кутия и ако имаше нещо за нея, го оставях на масата в хола. Но госпожа Симингтън много често слизаше сама. Тя спеше обикновено до около четири часа.
— Не ви ли се стори необикновено онзи следобед, че още не е станала?
— О, не. Не съм мислила изобщо за това. Господин Симингтън си събличаше палтото в преддверието и аз му казах, че чаят не е още съвсем готов, но съм сложила вече водата да ври, той кимна и извика: „Мона, Мона!“, но никой не се обади и той се качи горе. Вероятно е изживял страхотен шок. Извика ме и ми каза да пазя децата, след това телефонира на доктор Грифит. Аз забравих чайника и дъното му прегоря. О, Боже, беше ужасно, а госпожа Симингтън бе толкова приветлива и весела на обяд.
Неш попита направо:
— Какво мислите за писмото, което е получила?
— О, мисля, че беше злобно — отвратително!
— Не това имам предвид. Вярно ли беше или не?
Елзи Холанд отговори твърдо:
— Не, не беше вярно. Госпожа Симингтън беше много чувствителна, наистина много чувствителна. Често се налагаше да взема разни успокоителни за нервите си. И беше много, как да кажа, особена. — Тя се изчерви. — Нещо от този род, искам да кажа нещо мръсно, би й причинило шок.
Неш стоя замислен известно време, после попита:
— Госпожице Холанд, вие самата получавали ли сте анонимно писмо?
— Не, не съм получавала.
— Сигурна ли сте? Моля ви — той повдигна предупредително ръка, — не бързайте с отговора. Знам, че това е много неприятна тема и понякога хората не желаят да се знае, че са били обект на подобен род нападки. Но в този случай е много важно да знаем дали сте получавали такова писмо. Съвсем сигурни сме, че написаното в тези писма е плод на болно въображение. Така че няма защо да се чувствате неудобно.
— Но аз не съм получавала нищо, господин суперинтендант. Действително нищо не съм получавала! — В гласа й се усещаше негодувание, почти бе готова да се разплаче. Отговорът й звучеше напълно правдиво.
Когато тя се върна при децата, Неш се изправи и се загледа през прозореца.
— Е — каза, — това е. Тя твърди, че не е получавала такова писмо. И по всичко личи, че казва истината.
— Съгласен съм с вас. Аз съм сигурен, че нищо подобно не е получила.
— Да! Тогава, дявол да го вземе, искам да знам защо не е получила!
Когато го погледнах с учудване, той продължи нетърпеливо:
— Тя е хубаво момиче, нали?
— Бих казал, много повече от хубаво.
— Точно така. Тя е необикновено красива и млада. Би трябвало да е точно това, за което един писач на мръсни анонимни писма може да мечтае. Тогава защо е оставена настрани?