Госпожица Емили запита нервно:
— Предполага се, че те не мислят, че нямат представа, че двете неща може да са свързани.
Господин Пай се вкопчи в думите й:
— Интересно предположение. Момичето е знаело нещо и затова е било убито. Да, наистина, много обещаваща хипотеза. Колко умно от ваша страна да го помислите!
— Аз, аз не мога да понасям повече това. — Емили Бартън се обърна и се отдалечи с бързи крачки от нас.
Пай се загледа след нея. Ангелското му лице бе добило насмешливо изражение. Той се обърна отново към мен и поклати глава:
— Чувствителна душа. Прекрасно създание, но мислите ли така и вие? Знаете ли, тя не е от собственото си поколение, а от генерацията преди него. Майка й трябва да е била жена с изключително силен характер. Бих казал, че е запазила времето в семейството около 1870 година. Цяло семейство под стъклен похлупак. Бих искал да мога да видя такова нещо.
Не ми се говореше на такава тема.
— Какво мислите наистина за цялата тази работа? — запитах аз.
— Какво имате предвид?
— Ами анонимните писма, убийството…
— За нашата локална вълна от престъпления? А вие?
— Аз първи ви попитах — казах любезно.
— Знаете, че изследвам ненормалното. Такива неща ме интересуват. И такива изглеждащи съвсем нормални хора извършват най-фантастичните неща, които можете да си представите. Вземете случая „Лизи Борден“. За него наистина няма логично обяснение. В този случай съветът ми към полицаите би бил да се проучи характерът на извършителя. Оставете микроскопите, измерванията, графологията и пръстовите отпечатъци. На тяхно място наблюдавайте какво правят хората с ръцете си, промените в маниерите им, начина, по който се хранят, и дали понякога се смеят без особена причина.
Повдигнах вежди.
— Някоя луда?
— Много, много луда — каза господин Пай, — но никога няма да го заподозрете?
— Кого?
Погледите ни се срещнаха. Той се усмихна.
— Не, не, Бъртън, това ще бъде клевета. Не можем да си позволим и клевета на всичкото отгоре.
Той се обърна и тръгна по улицата.
4.
Докато стоях загледан след него, вратата на църквата се отвори и преподобният Калеб Дейн Калтроп излезе от нея.
— Добро, добро утро господин… — каза ми той с усмивка.
— Бъртън — помогнах му аз.
— Разбира се, разбира се, не мислете, че не си спомням името ви. Просто ми се изплъзна от ума за секунда. Какъв хубав ден, нали!
— Да — отвърнах аз.
Той се вторачи в мен.
— Но нещо, имаше нещо — о, това бедно, нещастно дете, което работеше при Симингтънови. Боже мой, трудно ми е да повярвам, че имаме случай на убийство тук, в Лимсток, господин Бъртън.
— Наистина звучи малко фантастично — отвърнах.
— И нещо друго достигна до ушите ми — той се наведе към мен, — научих, че в градчето се разпространяват анонимни писма. Чули ли ли сте и вие за подобни случаи?
— Да.
— Работа на някой страхливец. — Той направи пауза, след което изрецитира някаква невероятно дълга латинска сентенция. — Тези слова на Хораций са много подходящи за този случай, нали?
— Абсолютно!
5.
Не видях друг, от когото можех да науча нещо интересно, и тръгнах да се прибирам. Отбих се да си купя тютюн за лулата и бутилка шери, а също да чуя какво ще каже продавачката.
— Мръсни скитници! — Беше нейното обяснение. — Идват до вратата ти, умилкват се и просят пари. И ако в къщата има момиче, останало само, стават гадни! Сестра ми Дора, тя живее в Комбиейкър, един ден имаше подобен случай. Някакъв пияница ходел от врата на врата да продава разни глупави поеми с рисунки…
Историята продължи с големи подробности, за да завърши с Дора, която затръшнала вратата под носа на нахалника и се барикадирала в някакво тайно помещение, което бе деликатно премълчано и заключих, че е било тоалетната.
— И представете си, сър, бедното момиче стояло там заключено, докато не се прибрала собственичката на дома.