— Напълно сте права — отговорих. — Но имате ли идея какво трябва да се направи?
Тя заяви:
— Трябва да направим нещо!
Усмихнах се, може би малко високомерно.
— Все пак какво предлагате да направим?
— Цялото това място трябва да бъде прочистено. Преди казах, че не е зловещо място. Признавам, че съм сбъркала. Такова е!
Отговорих раздразнено и не много учтиво:
— Мила жено, какво желаете да се направи?
Госпожа Дейн Калтроп отговори невъзмутимо:
— Ще сложа край на всичко.
— Полицията прави всичко, което е възможно да бъде направено.
— Щом са допуснали Агнес да бъде убита вчера, тяхното „всичко, което е възможно“ нищо не струва.
— Значи вие разбирате тези неща по-добре от тях?
— Съвсем не. Аз не разбирам абсолютно нищо. Затова съм решила да повикам експерт.
Поклатих глава.
— Не можете да го направите. Скотланд Ярд се ангажират със случаи само по настояване на главния полицейски областен управител. Всъщност те изпратиха Грейвс.
— Нямам предвид полицай-експерт. И не говоря за хора, които разбират от анонимни писма или дори от разследване на убийства. Говоря за експерт, който познава човешката природа. Не разбирате ли? Необходим ни е някой, който е специалист по злото!
Това бе странна гледна точка. Но едновременно с това заслужаваше внимание.
Преди да успея да кажа нещо повече, госпожа Дейн Калтроп кимна и ми каза доверително:
— Още сега ще отида да оправя всичко това.
И без да се сбогува, напусна стаята по същия начин, по който се беше появила — внезапно.
Десета глава
1.
Следващата седмица бе според мен най-странната, която бях преживял в Лимсток. Беше като сън, нищо не изглеждаше реално.
Съдебното следствие за смъртта на Агнес Потер бе проведено и почти цял Лимсток присъстваше в залата. Не бяха открити нови факти и единствената възможна присъда беше: „Убийство, причинено от един или повече извършители“.
Така малката Агнес Потер бе скромно погребана в тихия църковен двор и животът в Лимсток продължи както обикновено. Не, последното не беше вярно — в очите на всеки можеше да се види страх. Съседите се следяха. Поне едно нещо бе установено със сигурност по време на следствието — убиецът на Агнес Потер не беше външен човек. Нито скитници, нито някакви непознати бяха забелязани в района по това време. С една дума между жителите на Лимсток бродеше луд убиец, пробол с остър шиш мозъка на беззащитно момиче, почти дете. И никой не можеше да каже кой е той.
Както казах, дните минаваха като в сън. Гледах на всеки срещнат като на убиец. Не беше приятно усещане.
Вечер зад спуснатите завеси на прозорците дълго разговаряхме с Джоана за всички възможни извършители, говорехме и спорехме, повтаряхме всичко отначало, измисляхме различни драматични ситуации и версии, но всички изглеждаха фантастични и невероятни.
Сестра ми твърдо държеше на теорията си за господин Пай. Аз след известно колебание се върнах към първоначалното си подозрение — госпожица Гинч. Но отново и отново обсъждахме всички имена.
Господин Пай?
Госпожица Гинч?
Госпожа Дейн Калтроп?
Еме Грифит?
Емили Бартън?
Партридж?
И през цялото време очаквахме да се случи нещо.
Но нищо не се случи. Доколкото знам, никой не получи анонимно писмо. Неш правеше периодични посещения из града, но нямах понятие с каква цел, нито дали полицията бе напреднала в разследването. Грейвс си беше отишъл.
Емили Бартън дойде на чай. Меган дойде на обяд. Оуен Грифит се занимаваше с практиката си. Ходихме веднъж у господин Пай на чашка шери. Бяхме поканени на чай от викария.
Останах доволен, че госпожа Дейн Калтроп не показа нищо от войнствената напористост, която бе демонстрирала при последната ни среща. Сякаш бе забравила за всичко това. Сега бе погълната от унищожаването на белите пеперуди, които бяха нападнали зелето и калиите й.
Следобедът във викарството бе един от най-спокойните и приятни, които бяхме прекарали напоследък. Къщата на преподобния Калеб Дейн Калтроп бе стара, но добре поддържана и уютна, мебелите в голямата трапезария бяха тапицирани с избелял розов крепон.