— Отдавна ли се появиха? — попитах аз.
— Не мисля. Трудно е да се каже. Обикновено хората, които получават анонимни писма, предпочитат да не се хвалят с тях. Просто ги изхвърлят или ги изгарят. — Той замълча. После добави спокойно: — Аз също получих анонимно писмо. И адвокатът Симингтън. А и няколко от по-бедните ми пациенти споделиха, че са получили.
— Всички писма ли са с неприлично съдържание?
— О, да. Определено може да се каже, че сексуалната тема е главна за всички писма. — Той се засмя. — Симингтън беше обвинен, че поддържа извънбрачна връзка със секретарката си — горката госпожица Гинч — тя е стара мома над четирийсетте, с пенсне и зъби като на заек… Той веднага отнесе писмото в полицията. А в писмата, които аз получих, ме обвиняват в неспазване на професионалната етика спрямо дамите, които са ми пациентки. Акцентът е главно върху сексуалните подробности. Написани са детински, звучат абсурдно, но преливат от злъч. — Лицето му се промени, стана много сериозно. — Въпреки всичко изпитвам страх. Може да стане много опасно…
— Представям си.
— Вижте, може да става дума за груба, детинска омраза, но рано или късно едно от тези писма ще нарани болезнено получателя. И тогава един Бог знае какво ще се случи! Освен това непредвидим е ефектът, който могат да имат върху необразованите местни умове. Повечето от тукашните хора са готови безрезервно да приемат, че всичко, което е написано върху хартия, е сто процента истина. И от това могат да възникнат непредвидими усложнения.
— Беше доста неграмотно написано писмо — отбелязах замислено. — Сякаш авторът е необразован грубиян.
— Мислите ли? — попита Оуен и се сбогува.
Когато малко по-късно размишлявах върху разговора ни, това „мислите ли?“ ми се стори доста тревожно.
Втора глава
1.
Няма да се преструвам, че полученото анонимно писмо не остави горчив вкус в устата ми. Напротив. В същото време съвсем скоро забравих за него. Просто в този момент не го взех насериозно. Спомням си, мисля, че реших да не обръщам внимание на случката, защото вероятно подобни неща често се случват в затънтените села. Сигурно на дъното на тази история се криеше някоя жена с вкус към драматизиране. Пък и писмата, ако съдя по това, което получих, звучаха толкова детински и абсурдно, че бе изключено да причинят голяма беда.
Следващият инцидент, ако мога да го нарека така, възникна около седмица по-късно, когато Партридж с присвити устни ме уведоми, че Беатрис — нашата дневна помощница — няма да дойде този ден.
— Разбрах, сър — съобщи Партридж, — че момичето е неразположено.
Не бях много сигурен какво искаше да каже, но реших (погрешно), че се отнася за стомашни болки, които тя деликатно не желаеше да назове с по-точно име. Отговорих, че съжалявам и се надявам тя скоро да бъде по-добре.
— Момичето е напълно здраво, сър — каза Партридж. — Тя е неразположена заради чувствата си.
— О! — възкликнах, без все още да успея да проумея каквото и да е.
— Дължи се — продължи тя — на едно писмо, което е получила. В него, разбирам, се правят неприлични намеци.