Продължихме разговора си, като отново изброихме всички възможни извършители.
Две нощи по-късно се връщах с колата от Икземптън. Вечерях там и докато се прибера до Лимсток, вече се беше стъмнило.
Фаровете на колата ми се повредиха и затова слязох да ги поправя. Загубих доста време, но накрая все пак успях да се справя.
Пътят беше съвсем пуст. Никой в Лимсток не излизаше, след като се стъмни. Първите къщи на градчето бяха точно пред мен, сред тях се виждаше грозната сграда на Женския институт. Тръгнах под бледата светлина на звездите и нещо ме накара да продължа напред и да разгледам сградата. Не зная с точност дали видях някого да минава през градинската врата — дори и да бях видял, беше толкова неясно, че надали това беше стигнало до съзнанието ми. Изведнъж изпитах непреодолимо любопитство да видя какво има в сградата.
Портата беше леко отворена, аз я бутнах и влязох вътре. Къса пътечка, завършваща с четири стъпала, водеше до вратата.
Застанах там за момент, изпълнен с колебание. Какво всъщност правех тук? Не знаех и в същия момент съвсем близо до мен долових тихо шумолене. Приличаше на женска рокля. Рязко се обърнах и отидох до ъгъла на сградата, откъдето се бе чул шумът.
Не видях никого. Продължих и завих след следващия ъгъл. Намирах се пред задната част на къщата и внезапно видях, само на две крачки от мен, отворен прозорец.
Приближих се приведен до него и се вслушах. Не чух нищо, но някак си знаех, че вътре има някой.
Гърбът ми все още не беше достатъчно стабилен за гимнастика, но успях да се вдигна на ръце и да се прехвърля през прозореца. Вътре цареше тишина. За жалост вдигнах много шум.
Стоях зад прозореца и се ослушвах. Тръгнах през стаята с протегнати ръце, за да не се ударя в нещо в тъмнината. Чух отново шумоленето вдясно от мен.
В джоба си имах фенерче, извадих го и го включих. В същия момент чух тих, дрезгав глас:
— Загаси го веднага!
Подчиних се моментално, тъй като веднага бях познал гласа на суперинтендант Неш.
Той сграбчи ръката ми, последвах го през някаква врата в един коридор. Тук нямаше прозорец, който да издаде присъствието ни. Неш запали лампата и ме изгледа. В погледа му се четеше повече съжаление, отколкото яд.
— Точно сега ли трябваше да се намесвате, господин Бъртън?
— Извинете — започнах да се оправдавам — но някакъв вътрешен подтик ме накара да го направя. Усещах, че съм на вярна следа.
— Най-вероятно сте били! Видяхте ли някого?
— Не съм сигурен — отвърнах след кратко мълчание. — Имам чувството, че някой се прокрадна през градинската врата, но всъщност не видях нищо. След това чух шум около къщата.
Неш кимна:
— Прав сте. Някой дойде в къщата преди вас. Поколеба се пред отворения прозорец и после бързо изчезна — предполагам, че това именно е бил шумът, който сте чули.
Отново се извиних за неприятностите, които несъзнателно бях създал.
— И каква е целта на всичко това? — попитах.
Той обясни:
— Залагам на факта, че един автор на анонимни писма не може да спре. Със сигурност знае, че е опасно, но трябва да го направи. Също както става с алкохолиците и наркоманите.
Съгласих се.
— Сега виждате ли, господин Бъртън. Мисля си, че авторът ще иска да запази колкото се може повече писмата да си приличат едно с друго. Тя вече има буквите, които взема от изрязаните страници на книгата, но пликовете са трудна работа. Би искала да ги надпише на същата машина. Не би желала да рискува и да ги напечата на друга машина или да ги адресира със собствения си почерк.
— Мислите ли наистина, че тя ще продължи с играта си? — попитах, изпълнен със съмнение.
— Да, със сигурност. И мога да се обзаложа с вас, на каквото желаете, че тя е напълно сигурна в себе си. Тези хора са винаги толкова самоуверени! Е, добре, тогава аз предположих, че който и да е нашият автор, то той непременно би дошъл в института, когато се стъмни, за да се добере до пишещата машина.
— Госпожица Гинч? — казах.
— Може би.
— Все още не знаете?
— Не знам.
— Но подозирате някого?
— Да. Но извършителят е много коварен човек, някой, който знае всички подробности на тази игра.
Можех да си представя каква мрежа от разследвания е създал Неш в градчето. Не се и съмнявах, че всяко писмо, написано от някой заподозрян или пуснато на ръка в някоя кутия, е било внимателно проучено. Рано или късно престъпникът щеше да се разкрие, щеше да стане прекалено самонадеян.