За трети път се извиних за моето нежелано присъствие.
— Е, нищо — отвърна философски Неш. — Нищо вече не може да се направи. Дано другия път имаме повече късмет.
Излязох от сградата. Някой стоеше до колата ми. За мое учудване познах Меган.
— Здравей — каза тя, — мислех, че е твоята кола. Какво правиш тук?
— Мисля, че по-важно е да знам ти какво правиш тук? — отвърнах.
— Излязох да се поразходя. Обичам да се разхождам нощем. Никой не те спира и не ти говори глупави неща. Обичам звездите, всичко мирише така хубаво и ежедневните неща изглеждат толкова тайнствени.
— За всичко това съм съгласен с теб. Но само котките и магьосниците се разхождат нощем. Вашите ще се безпокоят за теб!
— Не, няма. Никога не се интересуват къде съм и какво правя.
— Как се справят вкъщи? — попитах.
— Мисля, че добре.
— Госпожица Холанд грижи ли се за теб?
— Елзи е наред. Горката, няма никаква вина, че е абсолютна глупачка.
— Не си много мила, но може би си права. Скачай вътре и ще те закарам до вас.
Не беше напълно вярно, че никой не обръщаше внимание на Меган.
Симингтън стоеше на стълбите при вратата, когато пристигнахме. Той впери очи в нас.
— Здрасти, там ли е Меган?
— Да — отвърнах аз. — Доведох я.
— Не бива да излизаш навън, без да ни предупредиш, Меган — гласът му беше остър. — Госпожица Холанд много се тревожеше за теб.
Тя промърмори нещо, мина покрай него и влезе в къщата. Симингтън въздъхна.
— Едно пораснало момиче е голяма отговорност, особено сега, когато е без майка, която да се грижи за нея. — Той ме погледна с подозрение. — Предполагам, че сте я извели на разходка с колата?
Помислих, че е най-добре да оставя нещата така.
Единайсета глава
1.
На следващия ден полудях. Като мисля за всичко, случило се тогава, това е единственото обяснение, което мога да си дам.
Трябваше да отида на месечния си преглед при Маркус Кент… Отидох с влака. За голяма моя изненада Джоана предпочете да си остане вкъщи. Като правило обикновено тя беше много развълнувана, преди да тръгна, и обикновено оставахме по няколко дни в Лондон.
Този път дори й предложих да се върнем същия ден с вечерния влак, но за моя голяма изненада дори това не промени решението й. Каза ми само тайнствено, че има много работа и че няма намерение да прекара часове в мрачния и претъпкан влак, когато наоколо е такъв хубав ден.
Това беше истина, но не звучеше като истинската Джоана.
Каза, че не иска и колата, така че аз отидох с нея до гарата и я оставих там до завръщането си.
Гарата на Лимсток е разположена на половин час път от самия град по причини, знайни само от железопътната компания. По средата на пътя срещнах Меган.
— Здрасти, какво правиш?
— Просто се разхождам.
— Но не си излязла на кратка разходка, както се казва, нали? Мотаеш се наоколо като излязъл от равновесие бръмбар.
— Е, всъщност не отивам никъде определено.
— Тогава по-добре ела и ме изпрати до гарата — отворих вратата на колата и Меган скочи вътре.
— Къде ще ходиш? — попита тя.
— До Лондон. Трябва да се видя с лекаря си.
— Не чувстваш гърба си по-зле, нали?
— Не. Всъщност сега се чувствам изключително добре. Очаквам и лекарят ми да се зарадва.
Тя кимна.
Стигнахме до гарата. Спрях колата и отидох да си купя билет. На перона имаше много малко хора — не познавах никого.
— Няма да ми откажеш да ми заемеш едно пени, нали? — обади се Меган. — Искам да си купя шоколад.
— Ето — подадох й монета. — Сигурна ли си, че не искаш и малко дъвка или бонбони?
— Най-много обичам шоколад — каза Меган, без да усети сарказма в думите ми. Тя отиде към машината за шоколад. Загледах се след нея с все по-голямо раздразнение.
Носеше разкривени, стари обувки, груби, грозни чорапи и безформени сако и пола. Не зная защо, но наистина бях ядосан.
Когато се върна, ядосано попитах:
— Защо си обула тези отвратителни чорапи?
Меган ме погледна с изненада: