— Какво им има?
— Как какво? Те са отвратителни. И защо обличаш пуловер с цвят на разложено зеле?
— Той е хубав, нали? Имам го от години.
— Така си и мислех. И защо ти…
В този момент влакът дойде и прекъсна гневната ми реч.
Влязох в едно празно купе първа класа, свалих прозореца и се наведох, за да продължа разговора ни.
Меган стоеше под мен, лицето й беше вдигнато нагоре. Попита ме защо се ядосвам така.
— Не е вярно — излъгах. — Искам да те видя добре облечена. Искам да те заведа до Лондон и да ти купя нови дрехи и обувки.
— Бих искала да можеш — отвърна тя.
Влакът бавно потегли. Погледнах към повдигнатото към мен, изпълнено с желание лице на Меган. И тогава, както казах, ме обзе лудост. Изтичах до края на вагона, отворих вратата, сграбчих с една ръка Меган и почти я хвърлих във вагона.
Чух гласа на началник-гарата, но единственото, което му оставаше да направи, бе да затвори отново вратата на вагона. Вдигнах Меган от пода.
— Защо, за Бога, направи това? — попита тя, докато си търкаше коляното.
— Замълчи — рекох. — Ще дойдеш с мен в Лондон и когато привършим с теб, няма да се познаеш. Ще ти покажа как можеш да изглеждаш, ако поискаш. Действително ми омръзна да те гледам да се шляеш с тези противни токове.
— О! — рече тя.
Дойде кондукторът и аз купих билет на Меган. Тя седна в ъгъла на купето и ме загледа с почтително уважение.
— Бих казала, че си много импулсивен, нали? — отбеляза.
— Много — отвърнах аз. — Предава се по наследство в семейството ни.
Как да обясня на Меган импулса, който ме завладя? Приличаше ми на нещастно, изоставено и самотно кученце. И сега на лицето й се четеше невероятното удоволствие на куче, което въпреки всичко е изведено на разходка.
— Предполагам, че не познаваш много добре Лондон?
— Познавам го — отвърна тя. — Винаги преминавах през него, когато ходех на училище. Била съм на зъболекар там, а също и на пантомима.
— Това — прекъснах я мрачно, — ще бъде един друг и различен Лондон.
Пристигнахме близо половин час преди уговорения ми час на Харли Стрийт.
Взех такси и отидохме направо при Миротен, шивачката на Джоана. Миротен всъщност е една необикновена, жизнерадостна четирийсет и пет годишна жена. Името й е Мери Грей. Умна жена и много добра компаньонка. Винаги съм я харесвал.
— Ти си ми братовчедка — казах на Меган.
— Защо?
— Не спори, моля те!
Мери Грей беше заета с една пълна дама. Увещаваше я да не купува пепелявосиня рокля, прилепнала по тялото й, която дамата гледаше с копнеж. Успях да я освободя от клиентката и я дръпнах настрани.
— Слушайте. Дойдох с една моя братовчедка. Тя е много млада. Джоана щеше да я доведе, но беше възпрепятствана. Каза ми, че мога да оставя всичко на вас. Вижте как изглежда момичето сега?
— Господи, виждам! — възкликна Миротен.
— Добре, бих искал да я преобразите. Давам ви картбланш — чорапи, обувки, бельо, всичко! Между другото, човекът, който прави прическите на Джоана, е близо до вас, нали?
— Антоан? Точно зад ъгъла. Ще се погрижа и за това.
— Жени като вас са една на хиляда.
— О, за мен ще е удоволствие не само заради парите, които ще получа. А в наши дни и това не е за изпускане — половината от моите клиентки не си плащат сметките. Но както ви казах, ще ми достави удоволствие.
Тя хвърли бърз професионален поглед към Меган, която бе застанала встрани.
— Има хубаво тяло.
— Явно имате рентгенови очи — отвърнах. — На мен ми се вижда абсолютно безформена.
Мери Грей се засмя:
— Виновни са тези училища! Изглежда, там изпитват гордост да втълпяват на момичетата ни да не изглеждат добре. Наричат го да бъдеш мила и естествена. Понякога е необходимо цял век момичето да дойде на себе си и да се почувства нормално човешко същество. Не се притеснявайте, оставете всичко на мен.
— Правилно — рекох. — Ще се върна да я взема към шест часа.
2.
Маркус Кент беше доволен от състоянието ми. Каза, че подобрението е надминало и най-големите му очаквания.
— Имаш конструкция на слон — засмя се, — за да се възстановиш така добре. Виждаш ли какво правят селският въздух, ранното лягане и липсата на напрежение за организма, когато спазваш съветите на лекарите.