Меган се поразмърда и промърмори нещо. Неш дискретно напусна стаята. Тя отвори очи и се втренчи в мен.
— Джери!
— Здрасти, хубавице!
— Направих ли го добре?
— Изглежда си изнудвала още от бебешката си люлка!
Меган затвори отново очи и промълви:
— Предната нощ ти написах писмо, в случай че нещо не стане както трябва. Но ми се спеше много и не можах да го довърша. То е там, горе!
Аз отидох до писалището и близо до смачканата попивателна хартия открих недовършеното писмо на Меган.
Мой скъпи Джери,
Четох сонетите на Шекспир и един от тях, който започваше така: ти си за мислите ми като храната на живота или като априлския дъжд за жадната земя, ми направи най-силно впечатление. Изведнъж открих, че съм влюбена в теб, скъпи мой, въпреки че не исках да си го призная, но наистина чувствам това силно…
Четиринайсета глава
— Видяхте, нали? — каза госпожа Дейн Калтроп. — Бях съвсем права да извикам експерт за тази мистерия?
Вгледах се в нея. Всички се бяхме събрали във викарството. Отвън дъждът се лееше като из ведро. Приятен, буен огън гореше в камината, а госпожа Калтроп се луташе из стаята — взе една възглавница от канапето и по причина, известна само на нея, я постави върху голямото пиано.
— Така ли? — отвърнах изненадан аз. — Кой беше той? Какво направи?
— Не беше той — отвърна госпожа Дейн Калтроп, — а Джейн Марпъл. Погледнете я добре. Казвам ви, тази жена знае повече за човешките слабости, отколкото всеки друг, когото познавам.
— Не мисля, че трябваше да го казваш по такъв начин, скъпа! — промърмори госпожица Марпъл.
— Но ти наистина си експерт!
— Човек вижда много неща в човешката природа, когато живее цялата година в провинцията — отвърна госпожица Марпъл с кротък глас.
След това изглежда почувства, че всички я гледаме и очакваме обяснение от нея, тя остави плетката си и ни представи с мек глас едно обяснение за убийствата:
— Най-важното в тези случаи е човек винаги да бъде абсолютно готов да приеме всякакви идеи. Виждате ли, повечето убийства са толкова абсурдно прости. И това беше такова. Много умно и решително, наистина, но и много разбираемо в неприятния случай на думата, разбира се.
— Много неприятно!
— Истината беше толкова очевидна. Вие я прозряхте, господин Бъртън, нали?
— Всъщност не.
— Но вие наистина го направихте! Вие ми посочихте всичко! Вие забелязахте съвсем точно връзката между нещата, но нямахте достатъчно доверие в себе си, за да видите какво означават вашите чувства. Да започнем с натрапващата се фраза „Няма дим без огън“. Тя ви дразнеше, но вие продължавахте да я повтаряте, докато достигнахте до истинското й значение — димна завеса. Грешна посока, сами виждате — всички гледат към неверните неща — към анонимните писма, а истината беше, че нямаше никакви анонимни писма.
— Но, скъпа госпожице Марпъл, мога да ви уверя, че имаше. Самият аз получих едно.
— О, да, но те не бяха истински. Самата Мод беше объркана от тях. Дори в мирния Лимсток има достатъчно скандали. Мога да ви уверя, че всяка жена, живееща на такова място, ще ги знае и ще се възползва от тях. Но мъжът, нали разбирате, не се интересува от клюките по този начин — особено логичен, незаинтересован мъж като господин Симингтън. Ако писмата бяха писани от жена, тя щеше да пише много повече за местните клюки и скандали, а не само общи злобни намеци и заплахи.
Така че, ако разсеете дима и стигнете до огъня, вече сте наясно с проблема. И тогава може да се разгледат истинските факти за това, което се е случило. И ако оставим настрана анонимните писма, се е случило само едно нещо — смъртта на госпожа Симингтън.
И тогава възниква въпросът кой е искал смъртта й. Естествено първият човек, за когото се мисли в такива случаи, е съпругът. И следващият въпрос идва съвсем естествено — какъв е мотивът? Има ли причини? Например друга жена?
Първото нещо, което чух, когато дойдох тук, беше, че в дома на Симингтънови има много красива гувернантка. Толкова е ясно, нали? Господин Симингтън, доста сух, лишен от емоции мъж, свързан с невротична и свадлива застаряваща жена. Представяте си го, нали? И изведнъж се появява това красиво младо същество.
Знаете ли, страхувам се, че джентълмените, когато се влюбят на определена възраст, наистина прекарват нещо като болест. Прилича на лудост. Господин Симингтън, доколкото можах да разбера, никога не е бил добър човек — не е бил нито особено мил, симпатичен или чувствителен — така че той не е имал действителната сила да се противопостави на тази лудост. А в място като Лимсток само смъртта на жена му е можела да разреши проблема му. Той наистина е искал да се ожени за момичето. Тя е човек, вдъхващ уважение, между впрочем, както и той. Освен това той е много привързан към децата и не е искал да ги загуби. Искал е всичко — дома си, децата си, почтеността си и Елзи. И цената, която е трябвало да плати за това, е убийството.