— И така? — каза Джоана. — Историята свърши!
— Мога да си представя — продължи бавно госпожица Марпъл, — че когато госпожица Холанд е показала писмото на господин Симингтън, той веднага е разбрал кой го е писал, видял е възможността да приключи делото веднъж завинаги и да се почувства в безопасност. Не е постъпил добре, не, това е такава грозна постъпка, но е бил изплашен. Знаел е, че полицията няма да спре, докато не залови автора на анонимните писма. Когато е занесъл писмото в полицейския участък и там е разбрал, че те са проследили Еме и са видели как го пише, Симингтън е разбрал, че е имал огромен късмет — шанс едно на хиляда делото да приключи. Той е завел семейството си на чай при Еме още същия следобед и тъй като е идвал от кантората си с голямата адвокатска чанта, лесно би могъл да донесе отрязаните страници от книгата, да ги пусне в бюфета под стълбите и с това да приключи случая. Вече го е правил, когато е скрил тялото на Агнес в подобен шкаф и му е трябвало съвсем малко време. Най-вероятно докато е вървял след полицията и Еме, преминавайки през хола, само за минута-две е успял да сложи отрязаните страници в шкафа.
— Въпреки всичко, госпожице Марпъл — рекох аз, — има едно нещо, което не мога да ви простя — да замесите Меган в тази история!
Госпожица Марпъл остави плетката на коленете си. Погледна ме, а погледът й беше твърд.
— Скъпи младежо, нещо трябваше да се направи. Нямаше доказателства срещу този изключително умен и безскрупулен човек. Имах нужда от някого, който да ми помогне, някой с огромна смелост и добър ум. И го намерих.
— Имаше голяма опасност за живота й!
— Да, опасност имаше, но ние не сме създадени на този свят да избягваме опасностите, когато животът на наш близък е застрашен. Вие сте били военен. Проявили сте храброст и кураж през войната с мисълта, че каузата, за която се биете, е благородна и ще помогне на хората, всичко ще свърши по-бързо и ще се дадат колкото се може по-малко жертви. Мисля, че ме разбрахте, нали?
Кимнах. Разбрах я напълно.
— Може би просто много я обичаш, Джери? — чух тихия глас на Джоана.
Твърдият поглед в сините очи на госпожица Марпъл изчезна и се смеси с весело и закачливо пламъче.
— Да, скъпа, той я обича много. Знаех го от самото начало, но просто нямаше никакъв друг начин. А брат ви е доста буен и вироглав, за да можех да го посветя в тайната. Така ми каза и любезният господин Неш. Сам виждате, господин Бъртън, нямах избор. А Меган? Тя е много смела девойка, смела и хладнокръвна, което рядко се среща. Мисля, че от вас ще излезе чудесна двойка, ако мога така да се изразя.
— Надявам се — промърморих смутено.
— И бъдете по-уверен в себе си, младежо! Управлявали сте самолет, били сте в облаците — неща, които изискват голяма смелост, сигурна съм, че я имате. Наистина войната свърши, но както виждате и в мирно време понякога се налага човек да взема бързи и смели решения. Знам, че мислите само доброто на Меган, но дали тя се нуждае само от човек, който да я пази от лошите неща в живота и да я закриля? Съмнявам се, много се съмнявам. По-скоро и тя мисли за вас, както и вие за нея. Смятам, че докато милата ви сестра е наясно какво иска от живота и какво чака, то вие все още сте някъде в облаците, но този път без самолета си. Страхувам се, че решителните битки са все още пред вас. Но това ще са сладки битки, скъпи господин Бъртън, битки без победители, в които победител е само любовта. Ще видите, сигурна съм в това!
— Госпожице Марпъл, не го плашете повече — усмихна се благо викарият. — Бедното момче, изглежда напълно съкрушено. Бракът е нещо велико и прекрасно.
— Това мислех да кажа и аз — усмихна се отново възрастната госпожица.
Петнайсета глава
Сутрин на главната улица.
Госпожица Емили Бартън излезе от бакалницата с препълнена чанта.
Беше развълнувана, бузите й бяха зачервени.
— О, Боже, господин Бъртън! Наистина съм толкова развълнувана! Като си помисля, че най-накрая и аз ще отида на това великолепно пътуване с кораб!
— Надявам се, че ще ви достави удоволствие.
— О, сигурна съм, че ще бъде така. Никога не бих се решила на това сама. Всичко се обърна така внезапно, имам чувството, че Провидението има пръст в цялата работа. От дълго време чувствах, че имам нужда да се разделя с „Литъл Фърз“, исках го наистина, но не можех да се примиря с мисълта, че тук ще дойдат да живеят чужденци. Но сега, когато вие я купихте и ще живеете там с Меган, всичко е различно. А и милата Еме след ужасното й изпитание, промяната в живота й (имам предвид сватбата на брат й — колко мило, че ще се заселите сред нас), се съгласи да дойде с мен. Искаме да бъдем надалеч за дълго време. Може би дори — госпожица Бартън снижи гласа си — да направим околосветско пътешествие. Еме е толкова очарователна и практична. Наистина си мисля, че всичко се обърна за по-добро, не е ли така?