За момент помислих за госпожа Симингтън и Агнес и се запитах дали и те биха се съгласили с това. След това си спомних, че приятелят на Агнес не беше влюбен в нея и че госпожа Симингтън не беше особено добра с Меган и, по дяволите, нали всички ще умрем един ден! Съгласих се с щастливата госпожица Емили, че всичко е било за добро в най-добрия от всички възможни светове.
Продължих по главната улица до градинската врата на Симингтънови и Меган излезе да ме посрещне. Не беше романтично посрещане, защото едно огромно овчарско куче излезе заедно с нея и почти ме събори на земята в изблик на несдържани приятелски чувства.
— Не е ли прекрасен? — попита тя.
— Малко е големичък. Наш ли е?
— Да, това е сватбеният подарък на Джоана. Имаме толкова хубави сватбени подаръци, нали? Това пухкаво вълнено нещо, чието предназначение все още не сме успели да разберем, е от госпожица Марпъл, а хубавият сервиз „Краун Дерби“ е от господин Пай, а Елзи ми изпрати тостер…
— Колко типично — вметнах аз.
— Тя сега работи при един зъболекар и е много щастлива. Но докъде бях стигнала?
— Броеше сватбените ни подаръци. Не забравяй, че ако не се оженим, ще трябва да ги върнем.
Тя ме погледна в очите и каза:
— Никога няма да променя решението си. Имаме и още нещо — госпожа Дейн Калтроп ни подари брошка с египетски скарабей, изработен от скъпоценни камъни.
— Оригинална жена — отвърнах аз.
— О, но ти не знаеш най-важното. Партридж ми изпрати подарък. Най-отвратителната покривка за чай, която си виждал. Но мисля, че сега ме харесва, защото каза, че я е избродирала сама, със собствените си ръце.
— Извити лози и магарешки бодли, предполагам?
— О, не. Панделки, свързани в знак за любов.
— Я виж ти! — казах аз. — Партридж се очовечава.
Меган ме отведе в къщата и каза:
— Не мога да разбера само едно нещо. Освен каишката и нашийника за кучето Джоана е изпратила и още един нашийник и каишка. Не мога да разбера защо?
— О, това ли? — стараех се гласът ми да звучи небрежно. — Това е някоя от малките шеги на сестра ми.