Както обикновено, тя заговори бързо и задъхано:
— Бях горе, до фермата — нали знаете, на Лешър — да видя дали имат патешки яйца. Родили са им се много сладки малки прасенца. Сладурчета! Вие харесвате ли прасетата? Аз много. Даже и миризмата ми харесва.
— Прасетата не миришат, ако за тях се грижат добре — отговорих.
— Така ли? Тук миришат. До града ли отивате? Видях, че сте сам, и реших да повървя с вас, само че спрях много бързо.
— Скъсала си си чорапа — забелязах аз.
— Да. Обаче той вече има дупки на две места, така че не е много важно, нали?
— Ти не си ли кърпиш чорапите, Меган?
— Разбира се. Когато мама ме хване. Но тя не забелязва много-много какво правя — това е голям късмет, нали?
— Ти самата май не забелязваш, че си пораснала?
— Искате да кажете да бъда като сестра ви? Като кукла?
Това определение за Джоана не ми се понрави.
— Тя изглежда чиста, спретната и е приятно да я гледаш — опитах се да обясня.
— Тя е страшно хубава — каза Меган. — И никак не прилича на вас. Защо?
— Братята и сестрите невинаги си приличат.
— Вярно. Разбира се. Аз също изобщо не приличам на Брайън и Колин. А и те не си приличат. — Тя помълча и след това попита: — Много е странно, нали?
— Кое?
Отговорът й беше много кратък:
— Семействата.
Казах замислено:
— Мисля, че имаш право.
Чудех се какво точно става в ума й. Известно време вървяхме, без да разговаряме, после Меган свенливо ме попита:
— Вие летите със самолети, нали?
— Да.
— И така ли пострадахте?
— Да, разбих се в земята заедно със самолета си.
Тя рече:
— Тук наоколо никой друг не лети.
— Да, мисля, че никой. А ти искаш ли да летиш със самолет, Меган?
— Аз? — Изглеждаше изненадана. — Боже мой, не! Сигурно ще ми стане лошо. На мен ми прилошава дори във влака. — Отново замълча и после ме попита прямо, както само едно дете може да го направи: — Ще се излекувате ли напълно и ще летите ли отново със самолет? Или ще останете сакат за цял живот?
Въпросът бе изключително личен, но тя го зададе толкова простодушно, че не можех да не отговоря, макар по възможно най-кратък начин:
— Моят лекар твърди, че ще се оправя напълно.
— Да, но той да не би да е от онези доктори, които само лъжат?
— Не мисля, че е такъв. Даже трябва да кажа, че го уважавам много и му имам пълно доверие.
— Тогава всичко е наред. Обаче много хора обичат да лъжат.
Приех мълчаливо тази констатация.
Тя изрече с особен, като че незаинтересован тон, но в думите й се криеше учудваща способност за задълбочена преценка:
— Радвам се. Страхувах се, че сте с лош нрав, защото знаете, че сте сакат за цял живот. Но щом не е така, естествено има разлика.
— Аз не съм с лош нрав — отговорих хладно.
— Е, добре, но сте раздразнителен.
— Раздразнителен съм, защото бързам да се възстановя напълно, а с това не бива да се бърза, както каза моят лекар.
— Че защо тогава се притеснявате?
Засмях се на простодушното удивление, което прозвуча в думите й.
— Мило момиче, не си ли попадала в ситуация, когато искаш нещо да се случи много бързо?
Меган се замисли.
— Не. Защо да ми се иска? Няма за какво да бързам. И без това нищо не се случва.
Стана ми мъчно за нея, защото усетих отчаянието в думите й. Попитах меко:
— Ти как прекарваш времето си тук?
Тя сви рамене.
— Няма какво да се прави.
— Нямаш ли някакво хоби? Не играеш ли на разни игри? Имаш ли приятели?
— Никак не ме бива в игрите. Пък и не ги обичам много. Тук няма момичета на моя възраст, а и тези, които ги има, не ми харесват. Мислят, че съм ужасна.
— Глупости. От къде на къде?
Меган поклати глава.
— Ходила ли си на училище?
— Разбира се. Върнах се миналата година.
— Харесваше ли ти училището?
— Не беше лошо. Само че преподаваха ужасно глупаво.
— Какво значи „глупаво“?
— Ами оттук-оттам. Всичко накъсано и непрекъснато от едно нещо скачат на друго. Беше евтино училище и учителите не бяха много добри. Никога не можеха да отговорят както трябва на даден въпрос.
— Е, много малко учители могат — успокоих я.