— А защо? Те са длъжни.
Съгласих се.
— Разбира се, аз съм малко глупава — призна чистосърдечно тя. — И толкова много неща ми изглеждат пълна глупост. Например история. Ами че тя е различна във всяка книга.
— Точно това я прави по-интересна — изразих своето мнение.
— А граматиката? А глупавите съчинения? И всички глупости, които ни задължаваха да четем? Шели чурулика за някаква чучулига, Уърдсуърт се захласва по някакви… минзухари ли бяха или нарциси? И Шекспир!
— Какво му е лошото на Шекспир? — Разговорът ставаше интересен.
— Така го усуква и по такъв сложен начин казва всичко, че въобще не можеш да го разбереш. Обаче някои неща в Шекспир ми харесват.
— Сигурен съм, че ще му стане много приятно, ако те чуе — пошегувах се.
Тя не усети сарказма ми. Лицето й се оживи.
— Например много ми харесват Гонерил и Ригън.
— Защо точно те?
— О, не зная. Те са някак… истински. Как мислите, защо са станали такива?
— Станали какви?
— Такива, каквито са били. Искам да кажа, нещо трябва да ги е направило такива, нали?
За пръв път се замислих по този въпрос. Винаги приемах двете по-големи дъщери на крал Лир за две лоши жени и нищо повече. Но въпросът на Меган за причината да бъдат лоши ме заинтригува.
— Ще си помисля и ще ти кажа.
— О, няма чак такова голямо значение. Просто си мислех. В края на краищата това е само английска литература, нали?
— Да, да. А нямаше ли предмет, който наистина да ти харесва?
— Само математика.
— Математика? — изненадах се.
Лицето й светна.
— Обожавах математиката. Но и нея не я преподаваха както трябва. Бих искала да имам много добър учител по математика. Божествена е! Аз мисля, че в числата има нещо божествено. Вие какво ще кажете?
— Никога не съм го почувствал — отговорих честно.
Бяхме вече в началото на главната улица. Меган изведнъж изрече рязко:
— Ето я госпожица Грифит. Омразна жена.
— Не я ли харесваш?
— Мразя я с цялото си сърце. Непрекъснато ме преследва да се присъединя към нейните отвратителни „Момичета-водачки“. Мразя ги тези „Водачки“. Защо трябва да се киприш в униформа, да ходиш навсякъде под строй, да се кичиш със значки за неща, които в действителност не си се научила да вършиш както трябва? Мисля, че това са големи глупости.
В общи линии бях съгласен с Меган. Но госпожица Грифит ни нападна, преди да успея да изразя мислите си на глас.
Сестрата на лекаря, която се радваше на крайно неподходящото за нея име Еме, излъчваше огромна самоувереност, която толкова липсваше на брат й. Беше представителна жена, спортен тип, с дълбок, сърдечен глас.
— Здравейте, вие двамата — изрече тя. — Прекрасна сутрин. Меган, точно теб желаех да видя. Трябва да ми помогнеш да надписваме пликове за Асоциацията на консерваторите.
Меган промърмори нещо неразбираемо, опря колелото си в бордюра и демонстративно се шмугна в супермаркета.
— Невероятно дете — рече госпожица Грифит, докато гледаше след нея. — Толкова е мързелива. Прекарва си времето само в безцелно шляене насам-натам. Сигурно горката госпожа Симингтън много се мъчи с нея. Знам, че се опита на няколко пъти да я накара да се захване с нещо — курсове по стенография и машинопис, готварство, дори да отглежда ангорски зайци, но напразно. А й е нужен някакъв интерес в живота.
Тя може би беше права, но на мястото на Меган аз също щях твърдо да се противопоставям на коя да е от идеите на Еме Грифит, защото нейната агресивна натрапчивост беше наистина отблъскваща.
— Мразя безделието — продължаваше госпожица Грифит, — особено при младите хора. Поне Меган да беше красива, привлекателна или нещо от този род. Понякога си мисля, че е малоумна. Голямо разочарование за майката. Бащата, знаете ли — тук тя като че ли направи опит да понижи глас, — не беше добър човек. Страхувам се, че детето прилича на него. Болезнено за майка й. Но какво ли не можеш да видиш на този свят, тъй казвам аз!
— За щастие — отговорих.
Еме Грифит се засмя престорено.
— Прав сте, не можем всички да бъдем излети по един калъп. Но не ми се нрави да гледам как хората са неспособни да извлекат от живота всичко, което им се предлага. Аз се радвам на живота и искам всички да му се радват. Казвали са ми, че сигурно се отегчавам до смърт, като живея в това затънтено място. Нищо подобно, отговарям. Винаги съм заета, винаги щастлива! Времето ми е изцяло запълнено било с „Водачките“, било с Института на жените, да не говорим за разните комитети и комисии — да не говорим, че се грижа за Оуен.