— Но аз не владея стенография!
— Предполагам, че не владеете. Но имате бърз ум, интелигентност… Можете да правите драскулки по листа, които да напомнят стенография, нали? Добре. Предлагам мистър Гейл да ни чака след един час на горния етаж в „Монсеньор“. Добре. Тогава ще поговорим.
И веднага след това Поаро отиде до звънеца и го натисна.
Джейн го последва леко замаяна, стиснала в ръка бележника и молива.
Гейл отвори уста, за да възрази, но след това премисли и се отказа.
— Добре — каза той. — След час в „Монсеньор“.
Вратата отвори една доста навъсена възрастна жена, облечена в черно.
— Мистър Кланси? — попита Поаро.
Тя се отдръпна и двамата с Джейн Влязоха.
— За кого да предам, сър?
— За Еркюл Поаро.
Навъсената жена ги заведе на първия етаж и отвори една врата.
— Мистър Еркюл Поаро — обяви тя.
Поаро веднага разбра до каква степен са в сила думите, които Кланси бе казал за себе си на летището — че не е подреден човек. Стаята — продълговата, с три прозореца на дългата страна, с рафтове и библиотеки покрай останалите — беше в пълен хаос. Навсякъде имаше пръснати хартии, картонени папки, банани, бутилки бира, отворени книги, възглавнички от канапета, тромбон, порцеланови чаши, гравюри и изумително множество автоматични писалки.
В центъра на тази бъркотия Мистър Кланси се бореше с някакъв фотоапарат и касетка с филм.
— Боже мой! — възкликна мистър Кланси, когато обявиха за посетителите. Той остави фотоапарата и касетката с филма изпадна от него. След това тръгна към тях с протегната ръка. — Радвам се, че ви виждам.
— Помните ме, надявам се? — попита Поаро. — Това е секретарката ми, мис Грей.
— Как сте, мис Грей? — Мистър Кланси се ръкува с нея и след това се обърна към Поаро: — Да, разбира се, че ви помня… Поне… къде точно беше… Не се ли видяхме в клуб „Череп и кости“?
— Пътувахме заедно от Париж и в самолета се случи нещо лошо.
— Но да, разбира се — каза мистър Кланси. — И мис Грей също! Но не знаех, че е ваша секретарка. Имах чувството, че работи в някакъв фризьорски салон… или нещо подобно.
Джейн погледна Поаро угрижено.
Белгиецът беше напълно готов за ситуацията.
— Точно така — отвърна той. — Като една наистина добра секретарка мис Грей понякога трябва да постъпи временно на работа… разбирате, нали?
— Да, естествено — отвърна мистър Кланси. — Бях забравил. Вие сте детектив… Истински детектив… Не като онези от Скотланд Ярд. Частен детектив. Моля седнете, мис Грей. Не, не там… Струва ми се, че на този стол разлях портокалов сок. Ако преместя тези папки… О, Боже, всичко падна на пода. Няма значение. Вие седнете тук, мистър Поаро… Така е добре, нали? Облегалката всъщност не е счупена.
Само скърца малко, ако се облегнеш на нея по-силно. Е, може би е по-добре да не се облягате много. Значи частен детектив. Като моя Уилбрахам Райе. Читателите много го харесаха. Той гризе ноктите си и яде много банани. Не знам защо го направих да гризе ноктите си… доста отвратително нещо… но така е. В началото започна да си ги гризе и сега трябва да го прави във всяка следваща книга. Малко монотонно. Бананите не са толкова зле. Дори са забавни… престъпникът може да се подхлъзне на кората им… Аз самият обичам банани, затова ми се забиха в главата… Но не си гриза ноктите. Малко бира?
— Не, благодаря.
Мистър Кланси въздъхна, седна на един стол и се вгледа в Поаро.
— Мога да предположа за какво сте дошли при мен… Заради убийството на Жизел. Много мислих за него. Можете да кажете каквото си искате, но всичко това е изумително… отровен шип и туземска тръба в самолет. Тази идея съм използвал, както ви казах, и в роман, и в разказ. Наистина, тази случка беше много ужасяваща, но трябва да призная, мосю Поаро, че съм развълнуван, абсолютно развълнуван.
— Да, добре виждам, мосю Кланси — каза Поаро, — че това престъпление ви е направило впечатление от гледна точка на професията ви.
Мистър Кланси се усмихна широко.
— Точно така. И човек би си помислил, че всеки, дори и полицията, би разбрал това! Но не! Вместо да разберат, те ме заподозряха — и инспекторът, и при предварителното следствие… Аз направих жест, за да подпомогна закона, а вместо благодарност получих дебелоглави подозрения!
— Но въпреки всичко — каза Поаро — не виждам това да ви е повлияло особено.
— Е, да — отвърна мистър Кланси. — Виждате ли, аз имам свой метод, Уотсън, ако нямате нищо против, че ви нарекох Уотсън. Не искам да ви обидя. Между другото, интересно е как мотивът за приятеля глупак, продължава да се използва. Лично аз смятам, че разказите за Шерлок Холмс силно се надценяват. Какви грешки и слабости има в тях! Но какво започнах да ви казвам?