Поаро се поколеба и след миг каза:
— На прав път сте, да. Но трябва да продължите още малко… И не бива да забравяте осата.
— Осата? — Фурние се втренчи в него. — Не, тук не ви разбирам. Не виждам какво общо има тази оса.
— Не виждате? Но именно тя…
Той млъкна, защото иззвъня телефонът.
Вдигна слушалката.
— Ало? Ало? А, добро утро. Да аз съм, Еркюл Поаро. — Той се обърна към Фурние и каза: — Мосю Тибо…
— Да, да, наистина: Много добре, а вие? Мосю Фурние? Точно така… Да, пристигна… В момента е тук.
Поаро свали слушалката надолу каза на Фурние:
— Опитал се да ви намери в службата и са му казали, че сте тръгнали насам. По-добре говорете с него. Струва ми се възбуден.
Фурние пое слушалката.
— Ало? Да? Фурние на телефона… Какво?… Какво?… Но наистина ли?… Да, разбира се, сигурен съм, че ще дойде. Тръгваме веднага!
Той затвори телефона и погледна Поаро.
— Дъщерята. Дъщерята на мадам Жизел.
— Какво?
— Да, дошла е, за да потърси наследството си.
— Откъде е дошла?
— От Америка, доколкото разбрах. Тибо я е помолил да отиде при него в единадесет и половина. Предлага да отидем и ние, за да да поговорим.
— Естествено! Тръгваме веднага… Ще оставя бележка за мадмоазел Грей.
Той написа:
Случиха се някои неща, поради което съм принуден да изляза. Ако дойде или се обади мосю Жан Дюпон, моля бъдете мила с него. Говорете му за скъсани копчета и чорапи, но не и за древно грънчарство. Рано е. Той ви се възхищава, но е много интелигентен!
— А сега да тръгваме, приятелю — каза Поаро и стана. — Точно това чаках от много време. Появата на тъмната фигура, чието присъствие чувствам отдавна. Сега, съвсем скоро, ще разбера всичко.
Мосю Тибо посрещна Поаро и Фурние много радушно. След обичайната размяна на любезности и учтиви въпроси, адвокатът заговори за наследницата на мадам Жизел.
— Вчера получих писмо — каза той, — а тази сутрин се появи и самата млада дама.
— На каква възраст е мадмоазел Морисо?
— Мадмоазел Морисо, или по-скоро мисис Ричардс, защото е омъжена, е точно на двадесет и четири години.
— Представи ли документи, които доказват самоличността й? — попита Фурние.
— Разбира се, разбира се.
Адвокатът отвори папката, намираща се до лакътя му.
— Най-напред ето това.
Беше копие на брачно свидетелство, удостоверяващо брака между Джордж Леман и Мари Морисо, и двамата от Квебек. Датата беше от 1910 година. Там беше и кръщелното свидетелство на Ан Морисо Леман. Имаше и някои други документи.
— Това хвърля известна светлина върху ранните години на мадам Жизел — каза Фурние.
Мосю Тибо кимна.
— Доколкото успях да разбера — каза той, — Мари Морисо е била гувернантка или прислужничка, когато срещнала този Леман. Той не бил добър човек и я изоставил скоро след сватбата, а тя отново върнала моминското си име. Детето било прието в „Институт дьо Мари“ в Квебек и било отгледано там. Мари Морисо или Леман, напуснала Квебек скоро след това, предполагам с някой мъж, и дошла във Франция. От време на време изпращала пари, а най-накрая изпратила голяма сума, която трябвало да бъде дадена на детето, когато то навърши пълнолетие. По това време вече Мари Морисо или Леман изглежда е водела нередовен живот, защото е предпочела да стои настрана и да няма никакви лични контакти.
— А как момичето е разбрало, че е получило наследство?
— Пуснахме дискретни обяви в някои вестници. Изглежда директорката на „Институт дьо Мари“ е попаднала на някоя от тях и е писала или телеграфирала на мисис Ричардс, която по това време е била в Европа и се канела да се връща в Щатите.
— А кой е Ричардс?
— Доколкото разбрах, американец или канадец от Детройт. По професия е производител на хирургически инструменти.
— И не е придружавал жена си?
— Не, той все още е в Америка.
— Мисис Ричардс в състояние ли е да хвърли повече светлина върху възможните причини за убийството на майка си?
Адвокатът поклати глава.
— Тя не знае нищо за майка си. Всъщност, макар че директорката веднъж го споменала, не можела дори да си спомни моминското име на майка си.
— Изглежда — отбеляза Фурние — появата й на сцената няма да е от голяма полза за разрешаването на загадката. И трябва да си призная, че никога не съм смятал иначе. В момента ме занимава нещо друго. Разсъжденията ме доведоха до трима заподозрени.
— Четирима — каза Поаро.
— Така ли мислите?
— Не, аз не казвам това. Но според теорията, която развихте пред мен, не е възможно да са само трима. — Той рязко вдигна ръка. — Двете цигарета, кюрдските лули и флейтата. Не забравяйте флейтата, приятелю.