Уверявам ви, че няма проблеми. Изобщо не се обаждам заради това. Искам да ми отговорите на един въпрос… Да… Когато пътувате от Париж за Лондон със самолет, прислужницата ви обикновено с вас ли е, или пътува с влака? С влака… Значи в онзи случай… Разбирам… Сигурна ли сте?… А, напуснала ви е… Разбирам. Напуснала ви е неочаквано без никакво предупреждение? Mais oui, черна неблагодарност… Така е. Наистина никаква благодарност няма у тези хора… Да, да. Точно така… Не, няма нужда да се безпокоите. Au revoir. Благодаря.
Поаро затвори телефона и се обърна към Фурние с блестящи очи.
— Слушайте, приятелю. Прислужницата на лейди Хорбъри обикновено е пътувала с влака и с ферибота. В деня на убийството, Лейди Хорбъри в последния момент е решила Мадлен да пътува със самолета.
Той улови французина за ръката.
— Бързо, приятелю! Трябва да отидем до хотела й. Ако съм прав, а мисля, че съм, нямаме никакво време за губене.
Фурние се втренчи в него, но преди да успее да попита каквото и да било, Поаро се обърна и се насочи към въртящата се врата на изхода.
Фурние забърза след него.
— Нищо не разбирам — каза той. — За какво е всичко това?
Портиерът вече отваряше вратата на едно такси. Поаро скочи в него и даде адреса на хотела на Ан Морисо.
— Моля ви, карайте бързо. Бързо!
Фурние скочи в колата след него.
— Някакво насекомо ли ви ухапа? За какво е това лудо бързане? Тази паника?
— Защото, приятелю, ако, както ми се струва, съм прав, Ан Морисо е в непосредствена опасност.
— Така ли смятате?
Фурние не можа да прикрие скептицизма в гласа си.
— Боя се — каза Поаро. — Боя се. Боже мой! Как пълзи това такси!
В този момент таксито се движеше с над четиридесет мили в час и се разминаваше на косъм с останалите коли благодарение на опитността на шофьора.
— Така пълзи, че всяка минута можем да катастрофираме — отбеляза Фурние сухо. — Освен това оставихме мадмоазел Грей да ни чака да се върнем от телефона, а напуснахме хотела без да й кажем и дума. Не е много учтиво!
— Учтиво или не, нима има някакво значение, когато става дума за живот или смърт?
— Живот или смърт? — Фурние сви рамене.
„Всичко е много хубаво — помисли си той, — но този упорит и побъркан тип може да провали всичко. Ако онова момиче научи, че сме по следите му…“
На глас той каза:
— Мосю Поаро… бъдете разумен. Трябва да бъдем много внимателни.
— Но вие не разбирате! — отговори Поаро. — Аз се боя! Боя се!
Таксито рязко натисна спирачки пред хотела на Ан Морисо.
Поаро изскочи навън и едва не се сблъска с някакъв млад човек, който тъкмо излизаше. Белгиецът за миг замръзна на мястото си и се загледа след него.
— Още едно познато лице… Но къде… А, да! Спомних, си! Та това е актьорът Реймънд Бараклъф!
Поаро направи крачка, за да влезе в хотела, но Фурние го задържа за ръкава.
— Мосю Поаро! Възхищавам се и уважавам вашите методи, но… но нещо много силно ми подсказва, че не трябва да вършим необмислени неща. Тук във Франция за този случай отговарям аз…
Поаро го прекъсна:
— Разбирам безпокойството ви, но не се притеснявайте, че ще извърша нещо необмислено. Да попитаме на рецепцията. Ако мадам Ричардс е тук и е добре, всичко е наред, ще можем да седнем и спокойно да обсъдим следващото си действие. Няма да възразите, нали?
— Не, не разбира се.
— Добре.
Поаро мина през въртящата се врата и отиде до рецепцията. Фурние го последва.
— При вас, струва ми се е отседнала мадам Ричардс? — каза Поаро.
— Вече не мосю. Беше тук, но днес замина.
— Заминала е? — обади се Фурние.
— Да, мосю.
— А кога замина?
Администраторът погледна часовника си.
— Преди малко повече от час.
— Очаквахте ли да замине днес? Къде отиде?
Администраторът стана сериозен и беше готов да откаже да отговори, но когато Фурние му показа служебната си карта, той омекна и прояви повече готовност.
Не, дамата не оставила следващия си адрес. Според него заминаването й се дължало на внезапна промяна в плановете й. В началото казала, че смята да остане в хотела за около седмица.
Последваха още въпроси. Повикаха и портиера, и момчетата от асансьорите.
Според портиера, при дамата дошъл някакъв мъж. Дошъл, когато нея я нямало, но изчакал докато се върне и обядвали заедно. Що за човек бил? Американец… Типичен американец. Тя изглеждала изненадана, че го вижда. След обяда дамата наредила да свалят багажа й и да го качат на едно такси.
Къде е отишла с таксито? На „Гар дьо Норд“… поне това казала на шофьора преди да тръгне. Дали американецът е тръгнал с нея? Не, тръгнала сама.