На другия ден паркирах до апартамента му, за да мога да следя кога излиза и кога се връща. Върна се от фитнес залата точно навреме и един час по-късно излезе отново. Тръгна надолу по Брутън Стрийт. Сподирих го и влязох след него в „Бреговете на Варварин“. Вътре беше вече доста оживено. Забелязах, че няколко души ме оглеждат с подчертан интерес. Изпотих се от притеснение. В края на краищата, не ми се искаше някой после да си припомни външния ми вид.
Дрю беше на бара и аз седнах до него. Когато му донесоха поръчаното питие, аз извадих десетачка и казах:
— Позволи ми да те почерпя.
Той не възрази. Преместихме се в един по-тъмен ъгъл. Заговорихме се, и когато той ми каза името, се направих на много изненадан. Казах, че според мен сцените с мъченията в книгите му са блестящи. Той спомена, че според някои критици насилието било прекалено, но аз настоях, че сцените са страхотни. Че съдържат някакво сексуално предизвикателство.
Тогава той ме изгледа изпитателно, но не каза нищо. Отиде до бара, поръча напитки за себе си и за мен, и ги донесе на масата. Когато се върна, ме попита падам ли си по силни усещания. Не бе възможно да върви по-добре, дори аз да бях писал сценария. Казано накратко, ме покани да се кача горе с него — в нещо, коетотой нарече „Тъмната стая“. Но аз му казах, че мога да му предложа нещо по-добро. Казах, че работя към една строителна компания, и че съм измъкнал ключовете за някакъв изоставен магазин, който съм декорирал като зала за мъчения.
Стори ми се невероятно, че се хвана толкова лесно. Опасявах се, че може дори да се наложи да се поддам на ухажванията му, преди да успея да го накарам да ме последва на някакво непознато място. Такава перспектива ме ужасяваше повече от всичко, което имах намерение да му причиня. Но той само чакаше да го поканят. Най-ужасното беше, когато излязохме на улицата и той ме прегърна и започна да ме целува. Отблъснах го, може би прекалено грубо, но това само го настърви. Докато отключвах вратата, той се притисна в мен, за да почувствам ерекцията му. Ако се колебаех дали да продължавам нататък, това би било достатъчно да разсее всякакви съмнения.
Отворих вратата, и докато той опипваше стената, за да намери ключа, го ударих по главата с тежкото метално фенерче.
Не обичам да си спомням останалото… Не беше приятно. Доста по-трудно е да удушиш човек, отколкото изглежда отстрани. Особено ако носиш гумени ръкавици и ръцете ти се изпотят и почнат да се хлъзгат.
После трябваше да премина към рязането.
Беше отвратително — не само кръвта, но и миризмата. Едва не повърнах. Имал съм неприятни преживявания, но това надмина всичко, което ми се бе случвало досега.
Когато си свърших работата, затворих отново ципа на якето му, вдигнах го и го отнесох до джипа. Носех го на ръце, не на рамо, защото иначе всичко щеше да потече и да изпоцапа колата.
Вече бях решил къде да оставя тялото. Не можеше и дума да става за същото място, описано в книгата на Шанд. Беше прекалено открито. Все едно да се моля да ме арестуват. Но пък не може да се очаква стопроцентова точност, нали?
Реших да го оставя зад катедралата. Когато стигнах дотам, наоколо нямаше жива душа, затова го оставих на стълбите пред административната сграда.
Разкопчах якето му и нагласих всичко според описанието. Едва не повърнах. После си плюх на петите, като че ли ме преследваха четиримата конника от Апокалипсиса. Време беше да се върна на мястото, където се очакваше да бъда.
Опасявах се, че ще си докарам кошмари. Но не се случи нищо подобно. Не мога да твърдя, че ми беше приятно. Това бе просто работа, която трябваше да се свърши, и аз я свърших добре. Гордея се с това. Но за удоволствие и дума не може да става.
Глава 12
Пристигането на вечерята принуди Фиона и Кит да се откъснат от работата си. Тя въвеждаше данни в лаптопа и прехвърляше различни комбинации през програмата за географско профилиране, но тази работа беше прекалено механична и оставяше съзнанието й открито за спомените. Изкусително бе да удави гласовете, които звучаха в главата й в алкохол. Но тя бе видяла баща си да се пропива, бързо и на стари години, да става жертва на параноидни кошмари, които отнеха живота му също както убиецът бе отнел живота на Лесли. Ако баща й не бе починал четири години по-късно от остра чернодробна недостатъчност, рано или късно щеше сам да посегне на живота си. Така че за нея бутилката не представляваше алтернатива.