— Затова ли се скарахте?
— Почти не си говорим оттогава.
— Но Кит вероятно разбира защо реагираш така остро? — попита Керълайн, забърза и отново настигна Фиона.
— Предполагам, че е схванал колко се безпокоя за него — каза хладно Фиона.
— Но работата не е там, така ли?
Фиона не каза нищо. Продължи да крачи уверено напред и се загледа демонстративно към реката, която се разширяваше в яза на старата воденица до Кресбрук.
— Ти не мислиш само за Кит, Фиона. Мислиш и за Лесли.
Фиона се закова на място.
— Това няма нищо общо с Лесли.
Стиснатите зъби подчертаха упоритата линия на челюстта й.
Керълайн спря малко пред нея, обърна се и постави ръка над лакътя й.
— Не е необходимо да се преструваш пред мен, Фиона. Не можеш да понесеш мисълта, че може да го изгубиш, защото си изгубила Лесли и вече знаеш какво означава да убият човек, когото обичаш. И този твой страх преувеличава и най-малкия риск, превръща го в смъртна опасност, а теб — в целодневна бавачка. — Керълайн помълча. Фиона не отговори, затова тя продължи: — Симптомите ми са познати, защото аз правя същото и вбесявам Джулия. Ако закъснее някъде и е без кола, задължително отивам да я прибера. Казва, че се чувства като тийнейджърка, чиято майка се съмнява, че щом си обърна гърба, и малката ще хукне да се натиска с някой квартален гамен. — Керълайн се засмя неуверено. — Навремето, бяхме отскоро заедно, тя отиде на родителска среща и настоя категорично да не я чакам. Затова се навъртах около училището, докато излезе, и тръгнах подир нея. В една тъмна уличка в центъра едва не й изскочи сърцето, защото чу стъпките ми зад себе си и бе решила, че някой я следи, за да я нападне. Тогава разбра, че не се съмнявам в нея, а не мога да овладея собствените си страхове, затова търпи положението, макар да не й харесва. Фиона, трябва да поговориш с Кит, да му обясниш защо си реагирала така панически на това анонимно писмо. След като казва, че е безобидно, най-вероятно е прав, защото познава собствената си кореспонденция по-добре от теб. Но трябва да разбере, че това не е много шум за нищо. Трябва да знае, че поведението ти има основателна причина.
Фиона се вторачи яростно във варовиковите скали отсреща.
— Доколкото ми е известно, тук аз съм психологът.
Гласът й леко потреперваше.
— Ами тогава анализирай собственото си поведение.
Фиона загледа ожулените върхове на туристическите си обувки.
— Сигурно си права. Би трябвало да се постарая да говоря по-ясно за това, което мисля. — Тя вдигна очи и срещна спокойния поглед на Керълайн. — Ако нещо се случи с него, не бих могла да живея. — Очите й заблестяха от напиращите сълзи.
Керълайн я прегърна здраво.
— Знам.
Фиона се отдръпна и успя да се усмихне слабо.
— Ще поговоря с него, когато се прибера. Обещавам. А сега какво предлагаш — да стоим тук, докато измръзнем, или да отидем в „Монсал Хед“?
Керълайн се замисли престорено.
— Като прецених вариантите, мисля да гласувам за кръчмата.
— Да се надбягваме ли до яза? — Фиона хукна надолу по склона с убийствено темпо.
— Печелиш отсега — подвикна Керълайн след нея и я последва с по-разумно темпо. Бяха изминали дванайсет години, а смъртта на Лесли продължаваше да бъде решаващ фактор в живота на Фиона, както и в нейния. Колкото и да се опитваха да забравят, споменът ги дебнеше от всеки ъгъл. Понякога се чудеше дали някога ще се освободят от него. И дали всъщност искат да се освободят.
Фиона излезе от метрото и тръгна по хълма към Дартмут Парк, твърдо решена да поговори сериозно с Кит. Керълайн беше права; тя просто не си бе позволила да признае какво се крие зад желанието й да го принуди да приеме сериозно писмото. Привела глава, тя крачеше бързо по сухите листа и изпреварваше без усилие повечето хора, които се прибираха от работа по домовете си. Стигна до тяхната улица, зави наляво и забърза надолу по стръмното. Обзе я нетърпение, беше готова да се извини и да обясни всичко.
Затова настроението й се развали, когато отвори вратата и чу Кит да подвиква:
— Горе сме!
Който и да бе с него, точно сега Фиона не изпитваше никаква нужда от гости.
— Само да се събуя! — подвикна тя в отговор. Хвърли раницата на пода, якето на парапета на стълбата, развърза връзките и събу обувките си. Размърда пръсти, доволна, че ги чувства свободни. Колкото и удобни да бяха старите й туристически обувки, все пак не обичаше да ги държи прекалено дълго на краката си. Мина през кухнята, за да си вземе чаша, като прецени, че след като Кит е с някого, виното вече е отворено, и се отправи към дневната на първия етаж.