Над сградата открай време висяла като че ли зла прокоба. Изгаряла няколко пъти до основи и пострадала много тежко през обсадата по време на Гражданската война. В силуета на Алкасар, погледнат отдалеч, имаше нещо заплашително, може би защото бе лишен от пищните орнаменти на двете други големи сгради на стария град — катедралата и „Сан Хуан де лос Рейес“. Строгите му линии се нарушаваха единствено от четирите кръгли кули в ъглите — всяка увенчана с пищно украсен покрив, който извикваше асоциации с Дисниленд.
Но вътре, отвъд високите стени, нещата бяха съвсем различни. Всяка от вътрешните фасади бе изпълнена в различен архитектурен стил. Фиона така и не успя да влезе в Алкасар, но беше гледала снимки на вътрешността, и й се струваше абсурдно, че постройка с такава пищна архитектура можа да се превърне в център на военната администрация и музей на войската.
Въпреки всичко, и днес сградата бе попълнила с нов случай кървавата си история. Сега в нея бе извършено убийство. Там бе открита последната жертва на безмилостния убиец — за чието залавяне трябваше да помогне и тя. По всичко личеше обаче, че е доста далеч от крайната си цел.
Въпреки всичките й усилия подсъзнанието й криеше тайната си и в ранния следобед Фиона се отказа да разбере каква е тя. Реши този ден да работи до късно, за да разчисти писмата, които чакаха отговор в застрашително нарастваща купчина на бюрото й. Кит щеше да се прибере късно — първо имаше среща с читатели в някаква книжарница, после щяха да отидат на кръчма със Стив, така че нямаше защо да бърза да се прибира. Когато най-сетне излезе от кабинета си, срещна няколко хонорувани преподаватели от катедрата по антропология и те я поканиха да пийнат нещо в клуба на персонала.
Допиваше втората си чаша вино, когато разговорът се разгорещи. Двама от колегите й се присмиваха на третия заради представите му за погребалните обичаи в Западна Африка. В мозъка на Фиона като че ли премина искра и тя внезапно разбра какво трябваше да каже на Берокал. Измънка някакво извинение, скочи и забърза обратно към кабинета си.
Разбира се, когато успя да се свърже с полицейската централа, Берокал вече си беше тръгнал. Не искаше да предава хрумването си по някакъв подчинен, защото съзнаваше колко странно ще прозвучи. От друга страна, не можеше и да чака до сутринта. Тя включи компютъра и влезе в електронната поща.
От: Фиона Камерън <fcameron@psych.ulon.ac.uk>
До: Салвадор Берокал <Sberroc@cnp.mad.es>
Отн: Убийствата в Толедо
Драги майор Берокал,
Хрумна ми нещо. Мисля, че мога да предположа къде се крие заподозряният, въпреки че идеята може да ви се стори крайна.
Както знаем, той е пристрастен към историята на Толедо, която в съзнанието му вече се свързва със смъртта. Къде се пресичат пътищата на историята и смъртта? В гробищата. Чудя се дали в или около Толедо има стари гробища с мавзолеи и подземни гробници. Ако има, не е изключено той да се крие някъде там.
Повече от ясно е, че е намерил някакъв подслон, защото явно продължава да се облича прилично. В противен случай външният му вид би привлякъл нечие внимание. Предполагам, че е разбил някой мавзолей или семейна гробница и живее там.
Ако нямате други следи, няма да е зле да проследите тази.
По-късно вечерта ще си бъда у дома и ще обработвам материала, който обещахте да ми изпратите. Добър лов!
Поздрави:
Глава 24
Кит затвори последната книга със замах и остави писалката.
— Благодаря — каза той на продавачката, която премести купчината книги настрана.
— Имате ли нещо против да подпишете и няколко екземпляра с меки корици? — попита тя.
— Няма проблем — той хвърли поглед към Стив, който се ровеше из лавиците с книги, съдържащи описания на действителни случаи. — Няма да се бавя много — подвикна той.
— Не се безпокой — отвърна Стив, който сваляше от рафта наръчник по съдебномедицинска антропология.
— Мисля, че мина добре — каза Кит разсеяно, докато продължаваше да подписва.
— Страхотно — отвърна ентусиазирано продавачката. — За първи път правим така — всеки ден от седмицата е посветен на някаква тема. Продажбите се вдигнаха доста — не само по време на премиерата, но и през деня.