Той стоеше приведен в една долчинка на десетина метра от нея, и на няколко метра встрани от алеята. На пръв поглед приличаше на всички, които идваха тук да тичат. Беше облечен в анцуг, с тениска и маратонки. Но не изглеждаше задъхан, както би бил всеки, който е тичал нагоре по хълма дотук. Нито пък съзерцаваше гледката. Нищо подобно. Беше се вторачил в момичетата, които правеха кръгове с ролерите си, крещяха, закачаха се и се присмиваха една на друга.
Когато момичетата продължиха по-нататък и фигурите им се скриха зад една редица храсти, той се изправи и хвърли поглед назад по пътеката, за да види кой идва насам. В продължение на няколко минути никой не прикова вниманието му. После се появи една двойка. Бяха съвсем млади, момичето беше отпуснало глава на гърдите на момчето. Човекът незабавно застана нащрек. Ръката му се плъзна в джоба и той отново приклекна.
Фиона изчака момчето и момичето да изчезнат от поглед, после стана и направи няколко крачки към мъжа. Вперила поглед в него, тя извади демонстративно мобилния си телефон. Щом забеляза какво прави тя, той се изправи и хукна надолу по хълма, по една пътечка сред най-гъстия храсталак.
Фиона прибра телефона си. Нямаше намерение да се обажда на полицията, достатъчно беше, че той си е помислил така. Какво би могла да каже всъщност на полицаите? Видяла някакъв човек, който като че ли проявявал подчертан интерес към непълнолетни момичета. Действията му не представляваха заплаха; така погледнато, не бе и направил нищо особено, нищо, което би се затруднил да обясни с възмутен тон. Дори внезапното му бягство можеше да се обясни — бе си почивал след тичането и после бе продължил.
Описанието на поведението му можеше и да звучи безобидно, но той бе привлякъл вниманието на Фиона. Тя не подозираше непознатия в нещо по-различно от плахо воайорство. Но случката й напомни, че убиецът на Сюзън Бланчард сигурно е проучил подробно топографията на парка, преди да нанесе удар. Сигурно е обикалял често тук — но не с колело, оглеждал е всички подробности на пейзажа, преценявал е възможностите за бягство, подбирал е жертва. Може да е бил толкова предпазлив, че да е съумял да прикрие изцяло интересите си, но Фиона не бе убедена в това.
Зачуди се къде ли е той тази вечер. Желанието да убие отново сигурно го измъчваше много. Къде ли обикаляше? Какви планове имаше и кое бе мястото, което оглеждаше? Как щеше да подбере сцената на следващото си престъпление? Щеше ли да се върне пак на Хампстед Хийт? Или щеше да си опита късмета някъде наблизо, но не точно тук? Гробището Хайгейт? Градините на Александра Палас? Или познаваше достатъчно добре целия град и щеше да се пренесе на съвсем различно място? Какви бяха границите на картата, която рисуваше съзнанието му? Престъплението му й говореше ясно за ограниченията, налагани от психиката му — но не можеше да знае какви са географските ограничения на действията му.
Въпроси без отговор нахлуваха един през друг в мислите й и смущаваха покоя, заради който бе дошла дотук след уморителния работен ден. Време бе да потегля обратно към къщи, да тръгне по улиците, сред плътните силуети на къщите със замърсени от градския въздух гипсови корнизи и типичната за Лондон зидария от жълтеникави тухли, осветени от мътната, мръсно оранжева светлина на уличните лампи. Време беше да си достави своето воайорско удоволствие — да се позабавлява с откъслечните сцени от живота на други хора, видени за миг в осветените прозорци, край които минаваше. И, разбира се, да се наслади на чувството на превъзходство, което я обземаше при вида на нечие особено безвкусно обзавеждане.
— Защо не си гледаш своята работа, гъско? — измърмори тя, след като току-що бе регистрирала някаква покъртителна дневна с три различни вида тапети — явно избрани умишлено, защото стаята бе ремонтирана току-що. Каза си, че не бива да забравя да опише гледката на Кит.
В момента, в който отвори вратата, телефонът започна да звъни. Фиона изтича в кухнята, вдигна слушалката и каза:
— Ало?
— Доктор Камерън? — гласът имаше метално ехо, каквото предизвикват понякога мобилните телефони.
— Майор Берокал, вие ли сте? — попита неуверено Фиона.
— Si. Съжалявам, че ви безпокоя у дома, но при нас има развитие и реших, че може би ще искате да го знаете.
— Ни най-малко не ме безпокоите. Да не сте открили Делгадо? — попита Фиона, свали сакото си и взе бележника и химикалката, които държеше до телефона.