Още от съвсем млад предпочиташе лете малките горички, лозята, овощните градини. Денем лежеше в леговището си, което представляваше плитка дупка, недалече от шипковия храст, а нощем излизаше да пасе. Беше жълто-кафяв, гърбът малко по-тъмен, а коремът — бял. През зимата козината му ставаше по-светла. Ушите бяха дълги, на върха и отзад черни. Опашката му отгоре имаше същия тъмен цвят. Сред себеподобните си минаваше за досетлив и много бърз — не го бяха изненадвали нито ловни кучета, нито лисици. Ето защо в онези дни той предпочиташе не необходимостта да се пази, а вярата, че е способен на подобно нещо.
Така например отлично знаеше недостъпните за хората скатове, знаеше пролуките и тресавищата с шавар, където се отпускаше реката, разпознаваше и преснотата на следите. Ако ръбчетата на дирите бяха замръзнали или ако краищата им не се слегваха под лапите му, а се ронеха, страшно нямаше — дългоопашатата бе миткала тук най-много преди денонощие. Беше ли мек снегът обаче, трябваше да скача от храст в храст, да се връща назад, да бродира плетеници, докато мине по някой заледен бряг или с голямо изхвърляне се добере до позасипана отвън, а отвътре, където са издънките, куха и удобна туфа. Ала в това бягане и в това знаене имаше и някаква зашеметяваща наслада, имаше свобода не толкова в смелостта да не се страхуваш, колкото в другото, в по-значимото — в усещането, че притежаваш надежда. Струваше му се, че е способен да затвори където си поиска клепачи, да не търси познати места, нито пък предварителни възможности за избавление. И може би защото природата го беше устроила да усеща живота не като задължение и чужда подкрепа, а като собствена топлина, единството от жаждата, глада и насищането, което той познаваше добре, му наумяваше също общност и свързаност между спасението и самия него, сговор, неизневерил му и в дола.
Впрочем там дол нямаше. По-скоро съществуваше дупка, малко продълговата, а на дъното — камениста. Беше издълбана от забравен, кой знае кога разразил се порой, но все още незапълнена, като че ли нарочно, та приютилият я оголен скат да не бъде изтощително еднакъв. Притежаваше стръмни стени — пусти, съсипани от дъждовете сивосинкави кръгове глина, които в подножието се стесняваха, тъмнееха и колкото слизаха към дъното, все повече и повече приличаха на подозрителни сенки. По издатините не растеше трева, нито тръни, гущери не пробягваха дори — просто в целия изпонапукан и стръмен обсег, който и изгревите не можеха да нажежат, нямаше нищо живо. Върху улеите сякаш вървяха един към друг с плавна и тиха походка, с цялата своя безнадеждност си даваха среща противоположните сезони — лятото със зимата, есента с мъртвата пролет — така че пустотата, която за всяко друго кътче би била несправедлива обида, сред шепата обезцветена пръст изглеждаше плътно завършена, заседнала и единствено възможна. И все пак в този изграден от глината гнет имаше нещо невинно — липсваше живот, липсваше мъка. Покорното на земята мълчание заглушаваше, покриваше, успокояваше, затваряше в самота, превръщаше това място в спокойно и сигурно убежище и той навярно щеше да му се довери за дълго, ако не беше го предал още в първия му ден.