Все пак истина бе, че видя сянката навреме. Тя най-напред се завъртя, трепна, може би на крачка, не повече, от него, след което се сби, стана по-плътна и по-рязка, сякаш падаше буца пръст. С ококорени от изненада очи той забеляза как внезапно очертанието й се уголеми, как се разпростря, как покри цялата земя, където бе застанал, но противно на всички свои инстинкти не легна по гръб, за да се брани с краката, нито помръдна, не закриволичи, не се и превъртя. Онемял от ужас, само присви уши, сниши се, така изглеждаше по-малък, и замря. Това, от което се опасяваше, обаче го връхлетя.
Камънакът под корема му сякаш пропадна изведнъж, нещо го дръпна нагоре и отхвърли встрани, но за миг, не повече, защото веднага усети как краката му отново намериха твърдина, как пищи и тича по нанагорнището сам. Болката в гърба долови по-късно. Беше мокър, същински плъх, ням и разтреперан. Издраска брега, прескочи широка плитичка яма, от която бяха вадили камъни, и стъпи на голямата земя. Встрани се извисяваше купчина розовожълта баластра, а отгоре й клечеше ястребът — сиво-кафяв, с белезникав корем, насечен от напречни тъмни ивици. Кога птицата бе долетяла там и защо не се бе опитала да го сграбчи повторно, така и не разбра. Очите му я уголемиха невероятно — тя дишаше тежко с леко разперени криле, стъпила само на един крак. Без каквато и да било мисъл за изход, той инстинктивно се метна напред — беше съсипан и малък, — гърдите му се свиха, все едно че за него нямаше въздух, а земята кънтеше при всеки отскок, твърда, студена и сънлива. Измъкна се през някакъв тесен тунел от шипки, глог и къпина, попадна на събрана от вятъра купчина гниещи листа, зад нея имаше бреза с изтръгнато коренище, повалена и пречупена на две, червеникаво дъбче и голяма вдлъбнатина на язовец. Напъха се вътре със скок и така пролежа целия ден, а когато реши да се върне, откри, че това е невъзможно. Нещо подпираше гърба му.
С много усилия и много пълзене назад, защото онова отгоре го натискаше непрекъснато, се измъкна едва към полунощ. Проснат на земята, продължаваше да трепери, почти неспособен да отвори очи, сякаш умираше, а дърветата наоколо, тревата и небето също умираха заедно с него, докато болката го изпълни изцяло. Беше по-добра от смъртта, защото му доверяваше, че е жив. В същия миг някакъв луд писък закрещя у него да бяга и той му се подчини, но не за дълго. Прилепените към земята израстъци на дивите круши го спряха — нещо от неговото тяло се бе заклещило в тях. Смая се — беше липсващият крак на птицата. Кракът стоеше изопнат върху гърба му по начина, по който се бе и забил: отвесен, без да се виждат пръстите, с мрежовидно наредени щитчета и кичурче перушина на върха. Как бе станало всичко това, беше трудно да проумее — навярно страхът и неговото превъзмогване се бяха съединили в общ тласък, рязко изопнал задните му нозе напред, при което птицата се бе катурнала, без да има възможност да откопчи забитите си в нещастния му гръбнак нокти. Върху перушината и върху притиснатата козина имаше кръв, чиито пръски тук-там по гърба бяха се смесили. Под светлика на появилата се луна кръвта не аленееше, стоеше спечена и черна. Далече някъде боботеше вода. Това го накара да изправи глава, да напрегне слух и да се огледа. Нямаше лъжа — беше жив, ала самотно буден и непогрешимо далеч от всякаква измамна сила, оставил се на луната да го облива без снизхождение, без прошка и без пощада, той вече знаеше, че все някога ще умре.
Цяла седмица пролежа така, почти без да се помръдне. Пиеше роса и зобваше от тревата под себе си, гледаше недоверчиво, въртеше уши. Кичурчето перушина, което бе останало от ястреба, набъбна (бе виждал, че когато умира някоя птица, перата й настръхват) и се разпиля, но мястото на вкопчилия се в гръбнака крак започна да гнои. Извиваше се, опитваше се да го ближе с език, но колкото и да се напрягаше, не можа да го достигне нито веднъж. Козината около раната най-напред се сби, после окапа и там, където липсваха кичурчетата, кожата се белна, сякаш посипана със сняг.
През всичките тези дни на изострени сетива и отпуснато тяло бе открил, че и болката е удоволствие, ако се проснеш по корем и ако се случи така, че наоколо да е тихо и тревата да гали ушите. Нежността на стръкчетата освобождаваше от излишно напрежение всеки мускул, помагаше да лежи неподвижно, да спи или да гледа как далече, далече всичко потъва в прозрачната тъкан на облаците, как изчезва безследно, как се сляга в падината, чиито скалисти кантове изрязваха небето във формата на огромен език. Той имаше нужда от тая нежност, просто я дебнеше, търсеше я с брадичка или замираше в тишината й, след сън или дрямка трепваше само и само да я усети, сякаш бе нещо живо, сякаш бе някакво огромно, всепоглъщащо страдание, което обаче не му се искаше да признае. И имаше право — бе доловил силата на гъстите коренчета, едва осезаемия напън на листенцата, издръжливостта на душата им. Тревата не се страхуваше от дъха му, тя от нищо не се страхуваше и това събуждаше живот. Но защо пък той, животът, бе се опитал да го повали, когато предоставилият му се бе искал само едно — да не сваля от него очи, — не можеше да разбере. И ето, трябваше да открие изведнъж, че и на планината, и на горичката, и на шипката, под чиято притаеност обикновено денуваше, им е все едно дали те има, или те няма. Като че ли всичко, което диша, което се храни, което се бори, множи и напира, само си внушава, че присъствието му е необходимо, че пребиваването му внася смисъл в нещата наоколо, без да притежава най-важното — всеобщото познание на безкрайното и подготвеността за собственото си безсилие. Усети се изгубил обичта на света, но без нея изгубил и себе си. Ако се довереше на сянката си, тялото му изглеждаше вече несъразмерно — закръглено, разплуто и меко, всмукало като тресавище най-напред птичия крак, после собствения врат и най-накрая главата, кокалеста и голяма, с дълбоки хлътнатини над очите. Опита се да се изправи, да обгърне с поглед вдадената навътре в рида зелена ивица, но това не му се удаде. Съзря само нанадолнището. Беше каменисто, нарязано от дъждовете на ивици и стръмно, а зад него клечеше гора.