От мястото, където беше се свил, тя се виждаше гъста, зашумена, голямо и тъмно цяло, което умилява с покорната си еднаквост, но отблизо, той знаеше, че тук не е точно така. Те, дърветата, просто стояха изправени едно до друго (през зимата дори стърчаха оголени и черни) и всяко разбиране помежду им вероятно бе твърде съмнително. Може би просто се преструваха на задружни, заради някакво удобство или чисто житейска сметка преплитаха клони, при буря едновременно огъваха върхове, но дали всяко от тях улавяше чуждата грижа, тревога и мъка, беше повече от загадка. Тези неща заедно с болката и гладът — докато лежеше превит, бе ги усетил — неизбежно бяха страшно лични, кръвно свързани със страдащия и прекалено големи, за да се понесат и от друг. Те правеха и дишащите под това небе самотни, толкова самотни, че през цялата жестока, отрекла го седмица той, ако не бе се движил от време на време, ако не бе хрупал и повдигал уши, с нищо не би се различавал от ония къртичини, с които се обозначаваше, далеч преди да си нагазил във водите й, всяка бара. Беше жаден.
Много трудно и бавно се смъкна в ниското, но когато погледна извървяното, усети леко доволство. Появи се и вятър, а листата на случайна върба разрошиха козината му без болка дори под самата рана, така че това тяхно движение го зарази с дързост. Направи скок, втори — всичко явно идваше с времето си — изкатери една височинка под самия поток, докато намери удобно място, и се спря. Зад него храсталакът бе толкова гъст, че който го търсеше, би трябвало да отблъсква клоните опипом, за да го открие.
Най-напред натопи единия си преден крак, после привлече до него и втория, тикна муцунка и започна да движи хълбоци. Кожата под брадичката му висеше на торбица, но изопната и леко стегната встрани — признак на страдание, което се оттича. Според изсушените му телеса като че ли не животът подчиняваше живото същество, а живото същество подчиняваше живота. Дали то не вървеше по стъпките на други, себеподобни му, съществували отдавна, беше подробност, която не изискваше от нещастника нищо. Миналото присъстваше под кожата му дотолкова, доколкото му бе дало живот, но не съвсем, защото всяка сянка на птица вече го стряскаше непоносимо, сърцето изпълваше гърдите му до край, а върху тревата дълго време се отпечатваше кръгчето, където и с корем, и с лапи, дори с опашка бе се притискал към земята. Беше още рано да узнае, че свикнеш ли да си обръщаш често очите назад, скоро ще свикнеш и с мисълта, че не след дълго ще бъдеш и мъртъв. Вбитата в гръбнака кост обаче му пречеше, закачаше клонки, омотаваше папрат, дърпаше го назад и макар че бе рисковано да се задържи на открито, той започна да предпочита по-незашумени места.
Особено му допадна слогът край един манастир, обграден с рядко гробище и десетина бряста. Дърветата бяха стари, с олющена кора по клоните, навестявани единствено от кълвачи. После имаше път, вдясно — село, а вляво — нещо между блато и езеро, по-точно наводнен открит рудник. От запад и юг бреговете бяха отсечени — виждаха се ясно пластовете варовик и ивицата въглища. Върху тях лете паркираха колите си рибари. Другите два бряга изглеждаха ниски, равни като ливада, ако се изключеха купчинките разхвърляна смет и постоянният пушек, прозрачен и мек като па̀ра, сякаш отдолу бликаше топлик. Нищо подобно — горяха самозапалилите се, неизвадени докрай въглища и цялата околност, вонеше на дим. По някакъв неписан закон над езерото крещяха врани. Пролет и есен падаха ята диви патици, но за ден, за два. Растеше магарешки трън, а в едно от заливчетата и папур. От папура се обаждаха жаби.